Напишете дума/думи за търсене

Теодора Духовникова: Преди Стефан бях дете, сега вече съм жена

Гримьорната й в Народния театър е малка и уютна, осветена топло от ноемврийското слънце. Стопанката докосва предметите вътре с едва доловими нежност и грижа, които обаче ми напомнят на нещо. Докато се подготвях за разговора ни, изчетох няколко нейни интервюта. Тогава го усетих за първи път – Теди докосва със същите нежност и грижа думите си, когато говори за театъра. Когато заговори за децата си, думите започват да играят и да се смеят, когато са за мъжа й, се пълнят с благодарност. Зад всяка нейна дума се подава цяла палитра от емоции. В същото време тя не е хаотична, не е блуждаеща, не е лабилна фантазьорка, нито унесена в някакъв собствен свят актриса. Невероятно е, но цялата тази бурна емоционалност Теодора е събрала в душа на генерал... Вижте сами.

В семейството ти няма актьори. Откъде тръгна твоята връзка с театъра?
Според мен човек се ражда с някаква любов към нещо. Бях още на 3-4 годинки, когато разбрах каква искам да бъда. В характеристиката ми в детската градина е пишело „изявени артистични наклонности“. Понеже рано се научих да чета, следобед исках аз да чета приказките, за да се приспиват децата. Много се вълнувах и ги четях изразително. Родителите ми са видели това желание у мен и ме записаха в една детска театрална студия в „Сълза и смях“. Бях много малка – на 8 годинки. Започнах да снимам и в БНТ разни филмчета. После никога не съм се лутала в колебания какво ще работя.

Във всичко ли си така целенасочена? Знаеше ли например отдавна, че ще имаш семейство?
Аз си представях по съвсем различен начин личния си живот, въпреки че сега съм ужасно щастлива. Да се омъжа, не ми е било фиксидея. Мислех, че около 35-36 ще се замисля за сериозна връзка и към 39 – и за дете. Струваше ми се, че това е много модерно и нормално за еманципирана жена. Обаче на 23 години срещнах Стефан, забременях и животът ми се разви по съвсем друг начин. Затова казвам: „Разкажи на Господ плановете си, за да ти се посмее.“ Сега ми е добре, защото 40-те са най-хубавите години за един актьор. Родила съм децата си, вече дори не са малки и съм много щастлива от общуването си с тях. Всъщност Господ по-добре е преценил и съм му благодарна.

Говориш с особена сериозност за работата си в театъра. Мислиш ли, че в този бездуховен свят я има публиката, която със същата сериозност приема работата ви?
В Народния театър има изключителна отговорност, когато стъпваме на сцената, и битката да се случи едно представление е всяка вечер. Случва се с абсолютна отдаденост и дори с жертвоприношение понякога. Когато един спектакъл не мине добре, ние може да си кажем много тежки неща. Но също така мисля, че и публиката е изключителна. Аз имам голям респект към нея. Доста повече уважавам мнението на публиката, отколкото на някои театрална критици.

В една от последните ти пиеси „Процесът на богомилите“ има една реплика: „Жал ми е за децата человечески, защото празни идват и празни си отиват.“ Текстът е стар, но звучи ли ти актуален?
Абсолютно актуален е, защото в пиесата става дума за битката на духа срещу материята, за опита за свобода и примката на властта във всяко отношение. Тези думи са били актуални и преди десет века, и преди два, но за съжаление и днес. Това са извечни неща. Хубавото на голямата сцена на Народния театър е, че сигурно е единствената, която може да си позволи да прави спектакли на такава висока тема, а не просто да забавляваме публиката.

Как предпазваш децата си от това, което съдържат тези думи?
За съжаление или за радост, но огромната отговорност за едно дете носи неговото семейство. И не може да обвиняваме нито училището, нито средата, защото ако едно дете има нормални човешки, морални, етични, естетични устои, които са му дадени в семейството, в каквото и училище да попадне и в каквато и да е среда, то не може да се пречупи. Така че изключително важно е какво се говори вкъщи. Да се говори с децата е важно. За абсолютно всичко! Имаме достатъчно време – докъм 12-14 години според мен трябва да сме преговорили основните теми от живота, защото след това детето тръгва по свой път. Най-ценното нещо, което можем да дадем на децата си, са корени и криле – корени, които да го съхранят във времето, да му дадат здрава основа, и криле да бъде любопитно, да не бъде страхливо, да търси своя път, да знае, че светът го очаква, и да има самочувствието да го покори или поне да се позабавлява в него.

Какво те връща, когато си разклатена – сама ли си най-голямата си сила, или търсиш други източници на подкрепа?
Моят генерал е моето сърце. Единствено на него разчитам – на целия си вътрешен мир и на целия емоционален и интелектуален багаж, който нося в себе си. И този генерал печели най-важните ми битки, особено битките срещу самата себе си. Когато се загубя и се чувствам несигурна, уплашена, много рядко търся помощ отвън, даже считам, че не трябва. Подкрепата е хубаво нещо, но помощта и промяната трябва да започват отвътре навън.

Има ли тежка битка, която си преодоляла – нещо, за което важи клишето, че не те е убило, а те е направило по-силна?
Да, тя беше свързана с професията ми и с мои съмнения относно мястото ми в нея. Разбира се, този срив беше съпътстван от много външни обстоятелства. Мисля, че за да останеш в тази професия, ти трябва колкото талант, толкова и характер. И тогава се обърнах към характера си, към сърцето си, към генерала, за да спечелим и тази битка. Имаше един критичен момент, когато чувствах, че губя всичко, но вече нещата са много по-добре.

Казваш, че делиш живота си на преди Стефан и след Стефан. Какво беше преди него и какво е днес?
Преди Стефан бях дете, сега вече съм жена. Имам голям късмет с мъжете в живота си. До ден днешен изпитвам невъобразима любов и благодарност към големите си любови. Всеки от тях ме е научил на много и ми е дал много, както и аз на тях. Но най-решаваща беше връзката ми със Стефан. На чисто ирационално ниво. Аз просто почувствах в слънчевия сплит, че това е човекът и че тук се случва нещо фатално, което ще продължи много дълго. А съм била малка – едва на 22 години. Аз бих настръхнала, ако Бояна на тази възраст дойде и ми каже: „Хайде, готово, заминавам с този мъж.“

Страхуваш ли се за щастието и хармонията, които си изградила?
Не се страхувам за щастието, защото на мен понякога много ми харесва и да съм нещастна. Казах ти преди малко, че обичам есента. Аз обичам меланхолията. Обичам състоянието на вътрешна тъга и даже считам, че то е много по-естествено, отколкото щастието. Не знам защо всички истерично искат да са щастливи. Ама в живота има доста повече тъжни неща, отколкото весели, и тази истерия непрекъснато да си щастлив е безплодна. Няма такава птица като вечно щастие. Доста по-естествено е понякога да си тъжен, да си разочарован... от себе си, от някакви неща в света около теб. Въобще имам едно наум към базово щастливите хора.

Познавам хора от твоята гимназия, които все още се изчервяват при споменаване на името ти, били са безпаметно влюбени в теб. Сигурно си имала голям избор в живота. Защо Стефан? Само заради онова пробождане в слънчевия сплит? На практично ниво защо Стефан?
Аз никога не съм била практична в любовта си. И не считам, че това е полето, на което трябва да сме практични. На това уча и момичетата. За мен е много важно, когато започваш да живееш с някого, единственият ти мотив да бъде „Обичам го“. Не може да бъде „Имам полза от него“. Ползата би била много лош кредит, с който да започнеш една връзка. Дали съм имала избор? Сигурно съм имала. Не съм имала нещастна любов. Когато съм се влюбвала в някого, винаги съм била с него. Имах голяма любов в Класическата гимназия – Васил, силна, кармична любов. Ние доброволно сложихме края, даже той повече искаше, защото много ме обичаше. Каза, че не вярва в детските любови и че не може да сме заедно от 15 до края на живота си. И на 18 в Созопол ме заведе на една скала. Помислих, че отиваме на романтика, а той каза, че се разделяме, за да се чувствам свободна да търся и други хора в живота си. Може би е карма, съдба, защото после се появи Стефан. При всички случаи никога не бих останала някъде, където вече няма смисъл. И никак не съм се вкопчвала в идеята семейство на всяка цена. Мисля, че един мъж и една жена трябва да са заедно, докато има смисъл в това. Ако се превърне в някаква тегоба или принуда, или „заради децата“, това вече е мъка за всички.

Концепцията, че двама остават заедно „заради децата“, беше много често прилагана в нашето детство, помниш ли? Много семейства живееха без любов, но „заради децата“.
Да, но аз не мисля, че децата не усещат липсата на щастие. Мисля, че не е здравословно за едни деца да живеят между майка и баща, които не се обичат, но са заедно. Как са заедно?! Просто под един покрив – това ли значи заедно?! Заедно означава да ни е хубаво, заедно са празниците, всяка вечер да сте заедно тримата или четиримата с цялото удоволствие от това.

Изключваш ли възможността да се влюбиш отново?
Напротив, напълно е възможно да се влюбя. Може да ми се случи или сега, или на стари години. Не отхвърлям възможността нито за себе си, нито за Стефан. Никой човек не е моя даденост, нито аз съм нечия даденост. Било ми е много важно това да бъде поставено от самото начало във всяка връзка – никой не е никому обещан и битката за другия се случва всеки ден. Аз никак не съм ревнива. Дори един приятел ми каза, че е леко обидно така да не ревнувам. Но аз много вярвам в себе си, харесвам се и понеже много давам във връзките си – цялата се давам, и си мисля, че и да ревнувам, и да не ревнувам, и да дебна, ако нещо се случва и някоя друга е по-интересна от мен, аз нямам какво да направя. Другата печели и край. Ти просто си тръгваш. Но до момента, в който аз не съм сигурна, че това е така, защо трябва да се измъчвам с някакви съмнения?! А и мисля, че ревността прави човека грозен, защото тя означава, че не си вярваш. Аз обичам партньорство със самочувствие. Затова темата с ревността никога не е била моята тема. Със Стефан сме повече от 10 години заедно. За тези 10 години съм имала и своите ужасни периоди, в които не съм изглеждала добре, не съм се държала добре, не съм била очарователна и забавна. И сигурно в този момент е имало някоя друга жена, която е била по-очарователна и по-забавна от мен. Дали се е стигало до някакви неща, не знам и не искам да знам. Изневяра би било, ако един човек трайно започне да конкурира твоето присъствие. Паралелна връзка вече е изневяра. Но пък и човек не трябва да е с нагласата, че това е нищо. Напротив – изневярата е много силна аларма, че нещо между вас не е окей. И понеже ние сме човешки същества, грешките са присъщи за всички ни. Но аз считам, че един човек е щастлив, когато е моногамен. Появи ли се трети, трябва много ясно да се вземе решение как точно да се прегрупираме.

Би ли пуснала човека, когото обичаш, ако се влюби в друга?
Да, няма да се запъна на вратата, облечена в еротично бельо и да му кажа: „Ако си тръгнеш, ще умра!“ Това е суперунижение. Човек трябва да има достойнство. Просто не се е получило, а може да е за добро. Знаеш ли колко случаи има, в които мои приятели преживяха раздялата си много тежко, а в момента са много по-щастливи с новите си партньори. Може би това не е бил твоят коловоз. Твоето влакче е било за друга релса...

Казваш, че си човек на амплитудите. Не започна ли да се уморяваш и годините не започнаха ли да те вкарват по-често в златната среда?
Много се изморявам. Учудвам се как сърцето ми го изживява. Аз съм много бурен вътре в себе си човек и силно емоционално приемам абсолютно всичко. Това ми коства много, но пък съм свикнала. Просто живея на малко по-висока вътрешна температура. На мен и сърдечният ритъм ми е много учестен. За мен пулс 100-110, който за някои хора е прединфарктно състояние, е нормалният ми пулс. Представи си, като се развълнувам, до колко го качвам.

Какво ти липсва?
Липсва ми вярата в щастливото бъдеще на човечеството. Много се тревожа за това, което се случва по света. Не вярвам, че големите сили ще спрат да бъдат цинични. Не вярвам, че доброто ще победи злото. Не вярвам, че сме далеч от военни конфликти. Мисля, че вървим към абсолютно самоунищожаване. Но тук се връщаме към най-старото нещо – на 20 си мислиш, че можеш да промениш света и даже ти отива. Трябва да си революционер. На 30 вече знаеш, че не можеш. Нито един 30-годишен не е успял да промени света. Но това, което можеш да направиш, е да се погрижиш за своята къща, за себе си отвътре – тези битки да спечелиш. Да направиш себе си достоен човек и децата си – достойни хора, във връзката ти с хората около теб да има някакво достойнство и някаква красота. Достойнство и красота...

ПОКАЖИ КОМЕНТАРИТЕ
X