В света на документалното кино има имена, които тежат повече от държавни отличия. Виталий Мански е точно такова име – човекът, когото Владимир Путин допусна толкова близо до себе си, че днес спомените му звучат едновременно като историческо свидетелство и като лична изповед за една изгубена Русия. Преди дни Мански беше в София за София Филм Фест, а думите му пред Марина Цекова от Нова телевизия са остри, емоционални и лишени от илюзии. Те рисуват портрета на един творец, който избра да бъде свободен, дори на цената на това да бъде обявен за „чуждестранен агент" в собствената си родина.
Неговата история не е просто политически трилър, а дълбоко човешка драма за изборите, които правим, за отговорността пред децата ни и за това какво е да видиш как родният ти град се превръща в едно голямо военно гробище.
Да снимаш президента
През 2000 година Виталий Мански е в центъра на събитията. Той снима Владимир Путин по време на първата му предизборна кампания и през първата му година и половина като президент. В онези дни Русия е различно място, а достъпът на Мански до най-могъщия човек в Кремъл е безпрецедентен.
„Когато снимаш човек, неизбежно се създава личен контакт. Без тази връзка е невъзможно да се направи филм," споделя Мански
Той си спомня, че по онова време е било възможно да спориш с президента – нещо, което днес звучи като фантастика. В неговия филм „Свидетелите на Путин" е запечатана една от най-силните сцени: дълъг спор между режисьора и президента относно връщането на съветския химн.
„Това не е просто спор, а и документално доказателство, че Путин се опитва и не успява да ме убеди. Дори в кадър съжалява за това," разказва режисьорът в "Събуди се".
Според него през 2000-а година страната е била друга и хората просто не са използвали правото си на съпротива, докато то все още е било безопасно. „Хората доброволно се отказаха от правата си и точно затова се случи всичко, което виждаме днес," допълва той с тъга
Титлата „Антинароден артист"
Днес Виталий Мански е в официалния списък на „чуждестранните агенти" на Руската федерация. Но за него това не е повод за страх, а по-скоро горчив етикет на честността. С ирония той отбелязва, че в Русия съществуват две звания – „народен артист" и „антинароден артист".
„Аз съм антинароден артист," заявява той
За Мански този статус е естествено следствие от факта, че един творец трябва да има базови представи за добро и зло, за дълг и чест. „Путин по същество обезцени всички тези човешки чувства. И затова да мълчиш, да не се противопоставяш за творец, който в известен смисъл е лидер за определена група хора – това е невъзможно," казва той.
Разказва и за своите колеги, които са останали в Русия, опитвайки се да намерят „удобни компромиси". Мански си спомня разговор с известен режисьор от 2014 г., когото призовал да напусне: „Той ми отвърна: 'Къде ще отида? Кой ме чака? На кого му трябвам?' В крайна сметка замина и се оказа, че е нужен... но загуби години от живота си".
Лвов – градът на детството и градът на смъртта
Един от най-емоционалните моменти в интервюто е разказът на Мански за неговия роден град – Лвов. За европейския зрител войната често е нещо далечно, свързано с панелни блокове в Източна Украйна. Но Мански показва Лвов като напълно европейски град, където трагедията се случва „зад ъгъла"
Завръщането му там е описано като „непоносимо болезнено". Режисьорът документира как военното гробище в града расте пред очите му. „Вече няма нито едно свободно място, а на 100 м оттам са погребани моите близки – баба, прабаба, роднини," споделя той.
Най-тежко за него е да вижда лицата на момчетата, които изпраща към вечния им дом. „Почти всеки един от тях е по-млад от дъщерите ми. Учили са в същото училище, живели са наблизо... Снимали са се, без да предполагат, че снимката им ще бъде на гроба им на 25-27 години," разказва Мански, който е присъствал на стотици погребения по време на снимките на новия си проект.
За любовта към „майката Русия" и отговорността
Мански не спестява тежките думи и за българския контекст, където темата „за или против Русия" все още е болезнена. Той прави една много силна метафора, която би резонирала с всеки:
„Знаете ли, всички ние обичаме майките си. При някои от нас те са прекрасни, добри и грижовни. При други са престъпнички и алкохолички, но ние продължаваме да ги обичаме. В същото време обаче се опитваме да направим нещо за тях – да ги излекуваме, да ги променим, да ги насочим към правилния път. Това е работа. Понякога любовта не е достатъчна".
Той вярва, че ако някой наистина обича Русия, трябва да мисли как да й помогне да излезе от „този адски кръг".
За него отговорността не е само на управляващите, а на всеки гражданин, дори на тези, които казват: „Не съм гласувал за него". Плащането на данъци, които отиват за война, е вид отговорност, която никой не може да избегне.
Една мечта: да не умре преди Путин
Въпреки мрачните теми, Виталий Мански носи в себе си особен вид витален стоицизъм. Той признава, че една от мечтите му е да снима филм за края на управлението на Путин, макар да не вярва, че това ще бъде с негово участие или че Русия скоро ще се промени.
Но има и една по-лична, почти физиологична амбиция. „Едно е сигурно: не искам да умра преди Путин. Не само аз мечтая за това. Имам много близък приятел, прекрасен писател, който е на 92 години и той също мечтае да не умре преди Путин," споделя с усмивка режисьорът.
Историята на Виталий Мански е напомняне, че в свят на филтри и шаблони, истинският лукс е да можеш да кажеш истината, дори когато тя те прави „антинароден". Неговите думи са покана към българския зрител да бъде „трезвомислещ и свободен от предлаганите му готови шаблони" – урок, който е ценен не само в политиката, но и в самия живот.
Коментари (0)
Вашият коментар