Из живописните пейзажи на Стара планина се движи сериалът "Ком-Емине". Известният маршрут са решили да преминат група непознати, всеки от който има собствена причина, отправила го да измине този път. Различни характери се сблъскват помежду си, за да усетят, че всъщност битката, която водят е вътре в тях. Сюжетът се развива бавно, разточително. Разчита на постепенното потапяне в атмосферата на планината, която може да е красива, но и сурова, привлекателна, но и опасна.
Зад сериала стои книгата на Юлиана Дончева "Пътят", както и режисьорите Иван Владимиров и Бойко Боянов. Пасторалният изглед е дело на операторите Румен Василев и Мартин Балкански.
Интриги и трудни истини постепенно взимат своя връх, тъй като едно е ясно - правилата в планината са други и свалят всички маски, притъпени от градското съвремие. С една от героините в сериала - Катя, изпълнена от Деси Моралес, проследихме любопитни епизоди, извън камерата.
Вие сте в основата на създаването на сериала „Ком-Емине" като мост между романа на Юлиана Дончева и адаптирането му на екрана.
Юлиана ми е много близка приятелка и всичко започна именно от нея. Тя ми каза: „Искам да те гледам в главни роли и докато чакаме някой да ти напише такава, аз ще го направя." Героинята Елица в романа „Пътят" беше написана специално за мен, но после сценарият беше изцяло преработен от Емил Стефанов и така се появи Катя, вече не героинята от книгата, а нов персонаж, роден от сценария.
Вие ли избрахте ролята или тя избра вас?
По-скоро тя ме намери. Катя е много различна от мен и точно това ми беше интересно. Ние нямаме почти нищо общо, освен че и двете сме бохеми и обичаме живота. Аз не пия, не пуша, а като майка съм много грижовна, дори обсебваща понякога. Така че беше истинско предизвикателство да вляза в образа на тази жена. Това, което ми помогна да я усетя, беше визията. Нашата гримьорка свърши невероятна работа. В момента, в който се видях в огледалото като Катя, вече не гледах себе си. Започнах да усещам героинята. При мен този метод "отвън - навътре" работи много силно.
А така ли работи и извървяването на Ком Емине, което освен огромно физическо предизвикателство, е и емоционално. То именно е и препъникамъка в героите на сериала. Вие стигнахте ли в личен план до някакво себепознание изобщо какво ви даде този път?
Познавам се много добре и не мога да кажа, че съм тръгнала по този маршрут, за да открия себе си. Но за много хора това е именно такъв път. За нас беше важно друго – да покажем българския маршрут Ком-Емине. Всички говорят за Ел Камино, а ние имаме тук един невероятен път, който според мен е дори по-красив и със сигурност по-труден физически и двата маршрута са на еднаква географска ширина. Това беше една от големите мисии на сериала - да покажем България. Когато хората решат да тръгнат по „пътя към себе си", веднага се сещат за Ел Камино, но не и за нашия маршрут Ком-Емине. Исках да покажем, че и ние си имаме такъв път и то какъв. Усетихме го целият екип, който беше събран все едно Бог е бил с нас. Четиридесет души живяхме заедно два месеца ден и нощ. 
Сериалът върви на границата с документалното, като прави среща със съвсем реални хора. Как вие актьорите работихте с натурчиците?
Хижарите бяха невероятни хора с толкова интересни истории и силен дух. В един момент почнахме да се сливаме - забравяш, че снимаш. Живееш в тези условия и всичко става истинско. Два месеца живяхме заедно 40 души, ден и нощ. При тежки условия, често без вода. Всички бяха невероятни. Особено искам да похваля операторите и техническия екип. Вървяха по тежките участъци с изключително скъпа и тежка техника, без нито дума оплакване. Заслужават огромни адмирации. 
В сериала много силно присъства и самата България – хижите, планината, хората. Вие как гледате на страната ни?
Обожавам България. Истински я обичам. И винаги съм говорила за нея с любов пред чужденци. Има хора извън страната, които крият, че са българи. Не учат децата си на езика, не искат да говорят за страната ни. Никога не съм била от тях. За мен това е нещо много лично.
Как избирате ролите си, правите ли компромис или винаги гледате да е нещо, което сте убедени, че искате?
В киното правя компромиси, защото го обожавам. Само за него ми се е случвало да снимам в епизодични роли, които не са особено на сърцето ми. Имам нужда да снимам, както имам нужда да си поема въздух. Необходимо ми е да усетя атмосферата на снимачния процес. В театъра е различно. Не съм щатен актьор и на сцената работя само с приятели, имаме пълна свобода. Надявам се и компромисите в киното да останат в миналото. Изкуството е мисия. То е храна за душата. И всеки човек на изкуството има отговорност - грижим се за душите на хората.
Кои са вашите роли, в какви проекти се виждате?
По принцип много обичам комедията. Тя ми е по-близка като усещане. Изкуството е благословия и дар от Бога. Затова не харесвам прекалено тъмни, смазващи спектакли. Всеки човек си има проблеми и когато отидеш на театър или кино, трябва да излезеш оттам въодушевен и възвисен. Да си кажеш: „Струва си, има смисъл." Ако излизаш по-смачкан, отколкото си влязъл, за мен това не е изкуство.
Харесвате по-светлите образи, но като че ли в сериала героинята ви е по-драматична. Бори се със зависимости и има сложни отношения с дъщеря си. Трудно ли е днес родителят да остане близък с детето си? 
Децата имат нужда само от три неща - любов, разбиране и подкрепа. Проблемът идва, когато родителите искат да моделират децата по свои представи, да реализират чрез тях собствените си мечти или страхове. Детето е отделен човек. И ние трябва да се научим да уважаваме това.
Вашите деца вървят ли по вашия път?
Те буквално са израснали по снимачните площадки. Снимали са се още от бебета, дори докато бях бременна. Но всеки намери своя път. Дъщеря ми е в танците и режисурата, а синът ми въвлечен много по екстремните спортове - колела, мотори. Те си имат своя живот и това е прекрасно.
Кога разбрахте, че искате да бъдете актриса?
Още като дете. Бях първи или втори клас и гледах филми с индианци и каубои. Майка ми ми обясни, че това са актьори и че всичко е игра. Бях шокирана и казах: „Как така това им е работата? Значи това е моето!" После ме късаха два пъти в НАТФИЗ, защото нямах никаква подготовка. Но не се отказах. Завърших при професор Христо Христов в Славянския университет и днес си давам сметка, че всичко се е случило точно както е трябвало.
Театърът или киното?
Киното. Винаги киното!
Коментари (0)
Вашият коментар