Покрай задачи, ангажименти, списъци „за вчера" и онова вечно „само това да довърша", често се оказва, че не ни остава време най-вече за хората, с които делим един покрив. Уж сме заедно, но графиците ни все се разминават. Между училище, работа и тренировки, разговорите се свиват до „как мина денят?" и „има ли нещо за утре?".
И точно тук, като строг учител идва да поправи тази грешка "Фамилатлон". На 16 май (да, веднага след Деня на семейството - 15 май, защото явно един ден не стига) от 10:00 до 18:00 часа Голямата поляна в Южния парк ще се превърне в място, където „заедно" най-после означава заедно.
Събитието се провежда за 17-и път, а тази година темата е играта – онази лесна, но оказва се трудно решима формула, която събира всички възрасти без нужда от Wi-Fi.
Десетки организации ще се погрижат да ни извадят от рутината и да ни вкарат в активности, в които общуването е движение, изграждащо още по-силни споделени преживявания. Зад проекта застава „Асоциация Родители", като по този повод поговорихме с нейния двигател - психологът Яна Алексиева. 
Кои са нещата, които най-много ни свързват и разделят у дома?
Ако започнем по-отдалеч, трябва да помислим изобщо как едно семейство успява да се чувства сигурно и спокойно, за да живее в реалността, общността и средата, в която се намира. Със сигурност има трудности, препъникамъни. Понякога има ситуации, които изискват много повече усилия, отколкото ни се иска. Понякога се оглеждаме в други държави и поне отвън ни изглежда, че там е по-добре. От една страна, има обективни фактори, които пречат и създават несигурност – работна или финансова, свързана с перспективата дали ще можем спокойно да отглеждаме детето си, дали ще има достъп до здравеопазване, образование и нормална среда.
От друга страна, мисля, че като възрастни от всеки от нас зависи да удържа точно това да не се разделяме и разминаваме само по графици, а понякога съзнателно да забавяме темпото. Мисля, че често ние самите създаваме това забързано темпо в живота си. Може би е до темперамент, може би е до условия, но да запазим един кръг на спокойствие около семейството си е ключово важно. 
Но как става това, има ли „вълшебна" не пръчка, а дума, поводение, което да го позволява?
Не искам това да звучи като послание с вдигнат пръст: „Трябва да си спокоен", „Не трябва графиците ви да се разминават", „Трябва да правите това или онова". Това, което мен ме притеснява в по-психологически план, особено в работата ми със семейства, е огромната вина, която усещам у родителите. И хич не искам да е така. Не говоря за другата крайност като безотговорността. Но много често вината у родителите се поражда от цялата среда, която постоянно ти казва, че с нещо не се справяш. Все нещо не ти е както трябва. Ако не си с детето си не знам колко часа, значи не си добър родител. Ако не си го завел на 200 занимания, пак не си добър родител. После идва другата страна и ти казва: „Не, ако го водиш на 200 неща, си ужасно амбициозен и това не е добре."
Понякога родителството е трудно. И изобщо това да крепиш едно семейство е трудно. Отделно идват всички други отношения. За нас е ключово важен разговорът за ролята и на двамата родители в живота на детето. Независимо дали семейството е цяло, или нещо му се е случило по пътя и се е наложило родителите да се разделят, майката и бащата имат много голямо влияние. И трябва да имат влияние и връзка с децата си. 
Това ли е най-важната тема - връзката?
Много теми има пред родителите. Но ми се струва ключово да помним, че когато говорим за родители и деца, говорим за възрастни хора, които също имат своя път. Не казвам, че трябва постоянно някой да ги подкрепя безусловно и да им решава всичко. Всеки възрастен има какво да извърви. Но ужасно много липсва усещането един родител да бъде подкрепен в пътя си чрез различни възможности, чрез среда, чрез разбиране и да се чувства добре в това, което прави.
Да включим този „път на родителството" и в събитието на 16 май.
Фамилатлон е един ден, но с много важно послание към семействата: „Елате и изкарайте един ден заедно. Бъдете заедно. Забавлявайте се." Винаги отправяме послание и към родителите да си спомнят, че и те могат да играят, че и те могат да бъдат деца. Но освен да им го казваме, трябва да им създадем и такова пространство. Това е семеен фестивал. Фокусът е върху преживяването, в което едновременно да се запознаеш с нещо интересно, да откриеш какво можеш да правиш и след този ден, да се посмееш, да поиграеш и да научиш нещо. 
Откъде идва идеята за фестивала?
Идва от Париж. Затова и носи това странно име, което не променяме, защото започна да става разпознаваемо, а и ние си свикнахме с него. Разбира се, там има малко по-различни акценти. Ние поставяме фокуса върху прекарването на време заедно.
Акцентът сега е играта, а като че ли у нас тя се подценява. Не е ли всъщност именно тя началото, от което започва всичко и през която учат както малките, така и големите?
Именно. Често, когато кажем „училището е за учене" или „детската градина е за учене", забравяме, че ученето при децата много често минава именно през играта. Нашата организация е изключително посветена на каузата как родителите да бъдат част от образователната система, как качеството да се променя, как училището да навакса със съвременния подход и света, в който живеем. За съжаление, има още доста работа да се свърши.
И когато чуваме изречения като: „Няма време да излязат да играят, защото имат много да учат" или „Няма време в детската градина", това за нас е важна тема. Подценяваме играта, защото така сме възпитавани. Но виждам промяна у все повече родители, както и у конкретни учители. Като цяло обаче ми се струва, че поколения назад играта винаги е била възприемана като „другото нещо", нещо за свободното време, ако остане време.
А то не остава.
Така е, а играта е най-естествената при децата. Дори ако погледнем чувствителната тема с онлайн игрите, това пак е игра. Игрите не са само лоши, вредни и ужасни. Особено до определена възраст виждаме, че децата са много повече в игрите, отколкото в социалните мрежи. И те често ни казват: „Ние така си почиваме", „Ние така общуваме". Само че ние не винаги искаме да ги чуем, защото се опитваме да им кажем нещо друго.
Забързваме ги.
Защото ние, възрастните, живеем забързано, но понякога искаме и децата ни да са в някакво непрекъснато бягане. Ставаш в 6:00, отиваш в училище в 7:30 или 8:00, после час след час, междучасия по 10 минути, „не тичай", „пий вода", „пак не тичай", после уроци, после домашни.
За съжаление, в детските градини не е много по-различно. Без да се сърдят учителите, ние виждаме модели от градини, в които, когато наблегнат на играта и преживяването, самите учители споделят, че децата са по-щастливи и усвояват по-лесно. 
Играта помага и при справяне с насилието.
Да, а темата с агресията е огромна. Когато тялото не се движи, когато нищо не преживяваш, когато емоциите ти не са чути или ти самият си спрял да ги чуваш, не можем да очакваме съвсем различен резултат. Затова за нас играта е ключово важна.
И още нещо – ако родителят, възрастният, успее малко да свали напрежението от това, че е възрастен, че е родител, че е зает, че има да пише пет имейла или да свърши нещо за работа, и се посвети на това да поиграе с детето си, това има много добър ефект.
С какво ще раздвижите родители и учители на "Фамилатлон"?
Всеки участник предлага активност. Това е нещо, на което много държим. И безкрайно благодаря на всички участници, защото наистина ни се връзват на всички „глупости", както обичам да казвам. Не искаме статичен щанд, на който някой просто казва: „Ние имаме курсове по роботика" или „Пазим птиците в България". Искаме хората да научат нещо, да запълнят времето си смислено, да открият може би свое любимо занимание. Сред участниците е Българското дружество за защита на птиците, организация с кауза, която работи истински. Колко кампании са направили, промени. Винаги създават любопитни неща като броенето на врабчетата и това ни показва, че има смисъл. Те са част от така наречената ни зона с каузи.
Имаме природни каузи, но имаме и други, например Фондация „Една от 8", която работи с изключително тежката тема за онкологичните заболявания. С тях от години си говорим за родителите. Екипът им много живо мисли и развива темата как жените, майките, изобщо ние като хора, имаме нужда да се грижим за себе си. Понякога не е само да пренебрегнеш профилактичен преглед. Понякога пренебрегваш себе си и в най-основното – да хапнеш, да се изкъпеш, да излезеш някъде. Това също натрупва стрес и проблеми, а за съжаление понякога води и до много неприятни заболявания. Те ще дойдат именно с такава тема „И ние сме тук", за да говорим и за нас, майките, които също имаме нужда от грижа.
А на вашия щанд има едно дърво.
Да, от щанда на "Асоциация Родители" тръгва една доста интересна игра „Вълшебното дърво на семейството". Тя ще бъде нещо като treasure hunt (търсене на съкровище). Родителите и децата ще могат да потърсят няколко неща в парка и да си поговорят за любимите семейни преживявания. Тази година решихме, че няма да говорим за образование, няма да събираме послания за училището, а ще направим игра. Казахме си: щом играта е фокус, нека и ние направим нещо хубаво.
Центърът за безопасен интернет също подготвя изненади. Буквално снощи младежите, които работят по този панел, измислиха играта. Всеки от нас ще се опита да предизвика хората и да покаже какво прави чрез правене. Има и партньори, които предлагат роботика, математика, която за ужас на едни, се оказва любопитна за други.
А за тийновете ще има ли място?
Тази година ще направим сектор, посветен на по-големите деца. Надяваме се следващата година да го развием още повече. За най-малките има малък велопоход, който започва в 11:00 часа. Той е за деца от 3 до 7 години. Идеята е да покарат колела заедно, без да се състезават.
По принцип Фамилатлон го позиционираме от първи клас нагоре. За децата от тази възраст няма почти нищо. Те вече не са бебета, но средата в София, а и в България, за съжаление не им предлага достатъчно. Ние им се сърдим, че са в мола, но не им даваме други алтернативи къде да бъдат. Няма достатъчно площадки, гонят ги от училищните дворове. Това ми е болна тема. Когато отида в европейски градове, виждам, че за тяхната възраст има пространства – площадки, съоръжения, катерушки, игри, които са достатъчно истински и преживелищни за тях. А тук къде да ги оставим? На жълто-розовите детски площадки за бебета? Те наистина нямат люлки, на които да се полюлеят. А когато си на 14, също ти се люлее. Нищо че някой ти казва: „Ти вече си голям, махни се."
Така че ще имаме специален сектор за тях. Ще има манга, настолни игри, други с карти. Искаме по-големите деца да се забавляват и да намерят нещо свое.
Тоест има шанс тийнейджърите да прекарат също малко време с родителите – нещо, което звучи като утопичен филм.
Звучи сигурно банално, но в крайна сметка точно тези банални малки неща ни съживяват и ни дават смисъл, че сме заедно. Това е дълбоко свързано с каузите и мисията на "Асоциация Родители". Вярваме, че да си родител е вид щастие. Разбира се, всички сме минавали през трудности с едно дете, с две, с три, с четири. Но като екип по-скоро ценим родителството.
Как днес възприемаме родителството. Променя ли се начинът, по който днешният родител възприема детето?
Не знам защо сме си втълпили, че родителите днес не стават и че някога е имало „едни други родители". Напротив. Ако се замислим за нашите години и за съвремието, кога друг път толкова много се е говорило за детето като личност, като ключово важен човек?
Ако погледнем само поколението на нашите родители и това, което те разказват – как са се държали с тях в училище, как са козирували, когато минава учител, как ако направиш нещо в квартала, не е било усещането, че някой ще те подкрепи, а по-скоро че ще те назидае.
В момента сме в много различно време. Да, понякога е пренаситено и трудно. Има много хора като нас, които постоянно говорят за родителството. Но за мен това е време, в което детето е много повече в центъра, за родителството се говори много повече и има много по-осъзнати родители.
Разбира се, има и крайности, например да си безкраен закрилник, да пресоляваш манджата с някои неща. Но не мисля, че е вярно твърдението, че „днешното родителство е зле". Не знам защо продължаваме да поддържаме този мит – и ние, и колеги психолози, и всякакви други хора.
Говорила съм дори с моята баба. Не е като хората преди да не са обичали децата си. Обичали са ги. Но тези съобразявания, това мислене, това изслушване на детето – виждам шока на част от нашите родители, когато ти говориш с детето си, изслушваш го, съобразяваш се с него.
Не говоря за липса на граници. Говоря за много по-равностоен начин на отглеждане. Затова не мисля, че родителството днес търпи някаква особена криза. По-скоро понякога търпим кризи ние самите, когато не можем да пораснем като възрастни. Това е голяма тема.
Коментари (0)
Вашият коментар