От Кабайе до Рибново: необикновеният свят на Ина Кънчева

Ина Кънчева е излизала на една сцена с легендарни имена като Монсерат Кабайе и Райна Кабаиванска, а кариерата ѝ преминава през престижни международни сцени, сред които и Щутгартската опера. В последните години обаче оперното сопрано все по-смело разширява територията си отвъд класическата музика чрез фестивала CULTURAMA - пространство за срещи между различни жанрове, артисти и публики. Съвсем скоро предстои осмото издание на фестивала, което ще се проведе между 13 и 27 юни в София под мотото Playground.
Програмата включва френска джаз вечер в градината „Кристал", мултимедийно представление по Шуберт, Мюлер и Бачински в „Топлоцентрала", операта „Пътуване към Реймс" от Джоакино Росини във Военния клуб и експериментален концерт с електроника по музика на Бах.

Разговаряме с Ина Кънчева за фестивала, за смисъла на играта в изкуството, за младите публики, за Рибново и за новия ѝ музикален проект „Месечинко".

Разкажете повече за тазгодишното издание и за това как фестивалът се разви през годините.

Фестивалът е моя страст. Тръгна като уличен фестивал, защото много обичам уличните музиканти. В добрите измежду тях има невероятно автентично присъствие. Започнахме с идеята, че градът е съвсем различен, когато е пълен с артисти. Това променя облика му, влива различна енергия и носи един леко луд, леко разсеяна, но много жив импулс. Дълбоко вярвам, че именно в този хаос се раждат най-красивите неща.

Още в началото си поставихме за цел фестивала да бъде и пространство за младите артисти. Да им даде сцена, среда и възможност за срещи. Благодарение на партньорствата ни с различни културни институции успяхме да привлечем интересни ментори и артисти от чужбина.

С всяко следващо издание фестивалът поемаше в нова посока. Понякога влиянието идваше от определена държава, понякога от гостите, които канехме, понякога от темите, които започваха да ни вълнуват.

Как избирахте хората, които да каните?

През цялото ми творческо развитие винаги съм се интересувала от различни жанрове в изкуството и по-скоро не ги разделям във формирането на артиста. Самата аз съм изградена от различни влияния. През годините създадох много приятелства и контакти по света и започнах да се опирам именно на тях, за да каня артисти, които истински мечтая да се появят в България. За мен е важно те да се срещнат помежду си, да обменят идеи, да се запознаят с други творци от различни сфери.

Много съм благодарна и на хората, които през годините повярваха във фестивала и станаха наши съмишленици. Важно е не само какво изкуство представяш, а и как го представяш, какъв достъп до него създаваш.

Особено когато става дума за деца. Изкуството за деца не трябва да бъде „умалено" или направено половинчато. Напротив. То трябва да бъде ярко, красиво и истинско, за да може детето да се влюби.

Фестивалът постепенно се утвърди и започна да привлича все повече млади артисти, които сами ни търсят, за да създават проекти с нас. Това е едно от най-удовлетворяващите неща.
Разбира се, мечтите са много повече. За съжаление институционалната подкрепа у нас все още е недостатъчна. Имаме стабилен партньор в лицето на Столична община, но липсва устойчива културна политика. А без такава е много трудно да се планира дългосрочно и да има устойчивост.

Тази година темата на фестивала е Playground. Как вплитате идеята за играта между артистите и публиката?

Използваме алегорията за непрекъснатото подаване на топката, за импровизацията и любопитството. За мен играта е свързана с желанието за познание, с отвореността към новото, с готовността да се срещаш с хора и идеи.

Неслучайно на много езици „играя" и „свиря" са една и съща дума. Това е момент на пълно отдаване, на съзерцание и свързване със себе си. Артистът излиза без очаквания. Не за да гони успех или резултат, а защото изпитва огромна необходимост да създава. Когато това е искрено, публиката веднага го усеща. Тогава тя също влиза в играта. Получава се обмен на енергия. Артистът дава любов и радост, а публиката му връща същото.

Именно затова изкуството трябва да съществува. То не е длъжно непрекъснато да бъде красиво. Може да бъде трудно, дразнещо, провокативно. Но самият акт на създаването му вече е ценност.

Изкуството трябва да носи ритъма на времето.

Да, точно така. Затова и изнасяме част от програмата извън традиционните сцени. Още от Ренесанса така се е раждал общественият дебат. И музиката е започнала да излиза извън двореца, извън привилегията на аристокрацията. Днес също живеем във време, в което границите между „високо" и „ниско" изкуство постепенно се размиват. Както в модата можеш да видиш Dior, комбиниран с втора ръка винтидж, така и в изкуството се случват все по-интересни смеси.

На най-елитните сцени вече поставят режисьори от ъндърграунд средите, които нямат класическо академично образование. Всичко се променя. Променя се темпото на музиката, променя се интерпретацията, променя се и самата публика.

Ние търсим артисти, които са свободни и любопитни, а не такива, които просто да бъдат местени като куфари от сцена на сцена.

Освен фестивала, работите и по нов музикален проект, от който вече излезе сингълът „Месечинко". В него преплитате фолклорни мотиви, а видеото е заснето в Рибново.

„Месечинко" е част от един много по-голям проект, който събира различни култури и музикални влияния.

Всички тръгваме от някакъв фолклор или мит. Интересно ми е как различните култури могат да се срещат и къде започват да си приличат. В крайна сметка всички хора преживяват едни и същи големи неща – любов, семейство, раздяла, смърт, раждане. Тези теми присъстват във всяка култура. „Месечинко" я усещам като много женска песен. Като разговор със себе си.

А Рибново беше естествен избор. Родопите са едно от най-красивите места в България. Имат особена светлина, чистота и спокойствие.

Освен това помаците присъстват още в детските ми спомени. Когато бях малка и ходехме при баба ми и дядо ми в Южна България, там имаше един човек – чичо Якоб. С него беряхме череши, смокини, мушмули, разказваше ни приказки, водеше ни по кладенци и поляни. Всичко това е останало много силно в мен като спомен.

Исках да го пренеса в българската спирка на този албум. Представям си целия проект като музикален влак, който пътува от Париж до Истанбул. На всяка спирка се качват нови артисти и музиканти, които носят своята култура, историите си и звука си.

Музиката е универсален език. Точно чрез нея спечелихме и хората в Рибново. Преди снимките общувахме с тях месеци наред. Те ни приеха в домовете си, посрещнаха ни с качамак, баници, агнешко. Една от жените във видеото започна веднага да говори с мен за дрехи и бижута.

А когато запяхме, тя просто каза: „Луди сте, но ми харесва." Музиката обезоръжава. Дори когато човек първоначално не разбира нещо, музиката веднага отваря сърцето.

Изкуството е място за размисъл. Много силно се усеща идеята, че изкуството може да променя.

Да, защото то отваря пространство за размисъл. Натам трябва да вървим - към осмислянето на това, което преживяваме. Много ми се иска хората, които идват за първи път на фестивала, да се влюбят и да се върнат отново. 

Иска ми се младите хора да припознаят изкуството като свое огледало. Иска ми се също поне за малко да се откъснем от ежедневното напрежение. Артистът сам си прави терапия и това, което прави е терапия за публиката.

В края на краищата все ще намерим начин да се справим с практичните неща в живота. Но за да работят сърцето и съзнанието ни, имаме нужда от такива опорни точки.

За мен фестивалът е точно това място, в което човек може да се огледа, да намери посока и може би да си тръгне малко по-различен. Надявам се богатата палитра от жанрове на програмата да събере различни публики - млади и възрастни, семейства, хора, които тепърва откриват изкуството.

Обичам да си мисля, че културата, която носим е една много елегантна форма на диалог. Понякога чрез естетиката ни, чрез музика, кино или театър можем да си кажем неща, които иначе трудно бихме изрекли директно.