Защо все още не разбираме красотата правилно

В свят, обсебен от перфектното, дори красотата се превръща в нещо почти скучно. Но как да обясним, че именно тя е по-жива, истинска и човешка, стига да не я поставяме в рамки, разглежда Ребека Уотсън в статия за Financial Times.

Огледалото рядко казва истината. А когато го направи, обикновено ни изненадва. Защото красотата не е просто симетрия, обем на устните или ъгъл на светлината. Не е филтър. И не е диагноза. Красотата е нещо много по-неуловимо — тя е начин на присъствие.

Уотсън описва как с годините е започнала да вижда лицето си през очите на козметичната индустрия: „Знам какво биха ми препоръчали. Какво да повдигнат, изгладят, скрият. Как да изглеждам официално красива." А всъщност, необходимо ли е да се вслушваме в подобни съвети.

Днес стандартите за красота са по-рестриктивни от всякога. Да, има повече представителност в киното и модата, но същевременно социалните мрежи диктуват визуален код, който е безпощадно прецизен. Изводът е безпощаден: 

Красотата вече не е просто как изглеждаме в живота — а как изглеждаме на стоп-кадър.

Рутинните процедури (ботокс, филъри, лифтинг) не са табу, а част от всекидневието. И макар откритостта около тях да изглежда освобождаваща, Уотсън ни пита: Наистина ли е свобода, ако просто играем същата игра с нови правила?

Най-интересният аргумент в статията е, че красотата не съществува сама по себе си. Тя възниква в перспективата. В момента. В реакцията на човека срещу теб. „Лицата не са просто повърхност — те са обитавани от хора", обяснява писателката.

Усмивка, поглед, енергия — всички те могат да превърнат „обикновеното" лице в нещо завладяващо. Красотата не е само в чертите, а в това как я живеем.

Уотсън описва две форми на красота - онази, която ни е натрапена в тийнейджърството – „перфектната", изморителна, тревожната и онази, която възниква спонтанно – когато виждаме човек, който излъчва присъствие, емоция, дълбочина

Тази втората красота не се нуждае от потвърждение. Не се продава. И не се филтрира. Тя е „живата" красота – неутешима, неочаквана, и затова истинска.

Това, което е ценното е самите ние да излезем от рамката, да спрем да свежда красотата до списък с критерии.

Защото живата красота е несравнима, а ни кара да се свързваме.