Александър е част от прочутата актьорска династия Скарсгард - син на Стелан Скарсгард и брат на Бил и Густаф, което превръща фамилията в едно от най-влиятелните имена в съвременното скандинавско и световно кино. Кариерата му се движи между големи продукции и независими филми.
Изиграва харизматичният и опасен вампир Ерик Нортман в "Истинска кръв". Заслужава респект и в най-тъмната версия на познатия образ от "Легендата за Тарзан". Скарсгард прави и силен образ на домашен насилник в "Големите малки лъжи", където ролята на Пери Райт му носи "Еми". Помним го и в "Меланхолия" на Ларс фон Триер като интровертния Майкъл.
Подборът на ролите му, както казва самият актьор неведнъж, е синхронизиран с идеята да излиза от зоната си на кофморт и затова често се спира върху крайни физически и психологически типажи. Такова е и последното му превъплъщение в Pillion, където е смущаващ и мистериозен доминант в садомазохистична връзка с плах гей мъж. 
Филмът е дебют на британския сценарист и режисьор Хари Лайтън. Сюжетът - свободна адаптация на романа Box Hill (2020) на Адам Марс-Джоунс, ни въвлича в изследване на привичките на BDSM обществото. Това става през връзката на неустоимо привлекателния Рей (Скарсгард) и плахия Колин (Хари Мелинг), тепърва прохождащ в непознатата територия на отношения с връзване, доминация и подчинение. 
Двамата персонажи се запознават в скромна кръчма в южните предградия на Лондон, където коледното приповдигнато настроение контрастира на по-късната им сурова среща, в която Колин ближе обувките на Рей. Превъзходството си го измерват дори в домашните любимци, които имат, като ротвалейрът на Рей е в пъти по-голям и внушителен от ситното дакелче на Колин. Различията между двамата продължават и на явно, и психологическо ниво след като започват връзка, в която единият превръща другия в домашна прислужница, без право на дума и желания.
Лайтън не лишава историята от хумор, може би и за да стопи предразсъдъците като направи до известна степен по-достъпно приемането на тази култура от хора, абсолютно незапознати с нея. И наистина, на места сюжетът човешки и очарователно извежда трепетите на подчиняващия се Колин, хлътнал по властния и недостъпен Рей. Той е този, който носи харизмата на наивността, изповядващ идеята, че му се отдава да е отдаден. 
Скарсгард изгражда коренно противоположен персонаж - лаконичен, ръбат и почти лишен от слово, но парадоксално магнетичен чрез физическото си присъствие и хладна дистанция. Именно тук е засегната и темата за физическата красота и въздействието ѝ върху поведението на околните. Отпор на това влияние прави единствено майката на Колин, която се опълчва на минорното настроение на сина си, приемащ доброволно подобно отношение.
Но докато неувереният Колин преминава през ясно очертано вътрешно израстване и постепенно се научава да разпознава и отстоява границите си, Рей остава по-скоро статичен образ без минало, без обещание за промяна. Допуска кратки проблясъци на интимност и уязвимост, но те не водят до неговата трансформация, а по-скоро до бягството му. Той си тръгва така, както се е появил от нищото, в нищото, оставяйки след себе си повече липса, отколкото следа. 
Лайтън редува почти без усилие деликатно комични епизоди със смущаващо директни сексуални сцени, но именно отсъствието на ясно артикулирани граници между персонажите поражда едно по-озадачаващо усещане около хората от тази култура. Не като морална присъда, а като объркване, че зад тези отношения стои нещо неразрешено, дори повредено. И причината едва ли е в тази общност, а че във филма се разгръща властова динамика, която не остава ограничена до интимните сцени. Тя прониква във всекидневието на героите и влияе върху техните взаимоотношения, създавайки впечатление за нещо психологически дълбоко натоварено.
Филмът в никакъв случай не обвинява, но и не обяснява. Като че ли само илюстрира тези отношения, без да носи отговори какво кара едни хора да упражняват толкова пълен контрол и да изпитват удоволствие от това, а други да го приемат като форма на близост. Пределът, разбира се, е личен избор и всеки сам решава дали този сюжет престъпва неговите граници или не.
Премиерата на Pillion се състоя в Кан, където получи наградата за сценарий. У нас тръгва по кината на 6 февруари.
Коментари (0)
Вашият коментар