Искате ли времето да ви отведе при първата любов?

Кинофестивалът „Златна Роза“ във Варна преди около месец... В края на една от прожекциите публиката взривява салона. Ако се заслушаш в аплодисментите, ще чуеш и еуфория, и мъничко носталгия, и детинска радост като от току-що извършена беля, и разсънени емоции от потулени в годините мечти. По лицата на зрителите играят като слънчеви зайчета по някоя и друга сълза и бързо изтичат в морето от усмивки. Екипът от виновници за това емоционално торнадо попива с вълнение първите зрителски реакции. Филмът е „Дъвка за балончета“, а неговата красива история е дело на сценаристите Теодора Маркова, Георги Иванов, Невена Кертова и Тео Чепилов.

Днес на по дъвка разговарям с Теодора и Георги за техния първи пълнометражен филм – един филм, който ще пукне балона на времето и ще ви отнесе точно там, където бяха най-щурите ви години и където обичахте за първи път...

Дългоочакваният филм „Дъвка за балончета“ тръгва по кината на 8 декември! Какво да очакват зрителите?

Тeодора: Хората, които са гледали филма, най-често казват: „Това е моята история и моето детство“.

Георги: Никой никога не оставя детството да си тръгне. То е там някъде по килерите, по таваните на сърцето. Така е и с първата любов. Зрителите ще си спомнят за времето, когато мечтаеха.

Каква е историята на историята ви?

Т.: Искахме да разкажем една красива история за нашето поколение – децата на 80-те, без да внасяме политически оценки.

Г.: Четиримата сценаристи - аз, Теди, Тео и Невена, сме това поколение, израснали през 80-те. Един ден си говорихме какъв български филм ни се гледа. Така решихме да напишем сценарий за нас, за детството ни, и да си отговорим защо сме такива днес.

Играете по най-тънките струни на човешката душа – любовта и носталгията по детството. Вие самите в процеса на писане как бяхте докоснати от двете теми?

Г.: Когато го писахме, четиримата отидохме за една седмица на вила в Камчия. Спомням си, че в процесът на писане сме стигали от смях до сълзи, защото всеки си разказваше спомените. Не знам дали има по-общовалидни теми, които да достигат до всички, от детството и любовта. Въпросът, който обаче най-силно ни вълнуваше, беше: „Ами ако мечтите от детството ни почукат на вратата сега? Късно ли е за тях?“

Какво от детството ви липсва?

Т.: Да се шляеш безцелно с пакетче слънчоглед, да отидеш на гости, без да предупредиш, да се удивляваш на всичко ново...

Г.: Да подслушваш случайно преплетен телефонен разговор, да изобретяваш игрите си, да имаш банда, да намираш „съкровища“. И въобще да си щастлив от всичко, което имаш, колкото и малко да е то.

Какво от детството на днешните деца бихте искали да сте имали и вие?

Т.: Нашето детство беше вълнуващо въпреки липсите, режима и идиотските правила. Днес децата имат всичко, но мисля, че „имането“ донякъде ги ощетява. То им отнема фантазията и мечтателността. Както четох наскоро в една статия, децата трябва да бъдат оставяни да скучаят, а не да им се бута таблет в ръцете, като се размрънкат...

Г.: В стремежа си да не лишават децата си от нищо, съвременните родители неволно ги презасищат. Хубавото на днешното време е възможността да пътуваш и общуваш с целия свят. Имаш достъп до цялата литература и кино на света.

Във филма ще видим една красива и спокойна София от 80-те. Пред какви предизвикателства беше изправен екипът, за да пресъздаде онази атмосфера?

Т.: Докато пишехме, се опитвахме да опростяваме локациите, но въпреки това беше трудно за продукцията. В София вече почти няма прозорци без дограми и фасади без климатици, камери и сателитни чинии. Площадката със старите катерушки от ретроспективните сцени е една от малкото останали. Екипът успя да намери и класна стая с черна дъска. Иначе се разчита много на автентичен реквизит – стари автомобили, стрелбище, ученически чанти от онези правоъгълните, картинки от дъвки. Тръбите за фунийки също са истински, не са правени специално за филма.

А децата, които играят деца от 80-те, как се справиха?

Т.: Задминаха всички мои очаквания. Бяха много чаровни. Учеха се да стрелят с фунийки и да пукат балончета. Разбрах, че първите дни са имали мускулна треска на устата от дъвките. Трябваше да им обясняваме някои лафове от нашето време като „фетско“ и „албански реотан“.

Доколкото разбрах, екранната химия между двамата главни актьори се е получила прекрасно. По всичко личи, че най-после ще видим силен романтичен филм на български екип. Трудно ли се пише за любов?

Т.: Да. Защото трябва да изкараш вътрешния свят на героите и да бъдеш много откровен. В любовните историите се усеща веднага, ако авторът лъже. Това значи, че се опитва да впечатли публиката с трикове и те стоят кухо и фалшиво. Ние искахме да направим филм, в който всичко е неизказано, но зрителят го разбира много добре и го изживява.

Г.: В днешно време трудно се разказва за любов, защото тя остана на заден план, изместена от материалното, от желанието за бърза консумация, от липсата на търпение. Ако двама души се желаят, вече няма норми, които да им попречат. Нашата история е за любовта в най-чист вид, любовта като копнеж към другия, много преди притежанието и намесата на егото. Любовта като щастие от самата идея, че другият съществува. Много се притеснявахме дали двамата ни главни герои ще могат да предадат тази магия, но Иван Юруков и Теодора Духовникова ни демонстрираха невероятна химия. Те искрено вярваха на героите си, разбираха ги и на свой ред ги обичаха. И това личи на екрана.

На фестивала „Златна роза“ спечелихте наградата за сценарий. Няма човек, който да се занимава с кино, и който да не знае, че добър филм може да се случи и с лош режисьор, и с лоши актьори, но никога с лош сценарий. С какво бяхте по-добри от конкуренцията?

Т.: Наградите са като лошата критика. Трябва да ги погледнеш и след това да се защитиш от тях, защото и двете могат да те унищожат и да те объркат. Авторът дълбоко в себе си знае кое е истинското за него и просто трябва да го следва.

Г.: Наградата никога не ни е била самоцел, защото изкуството като цяло е субективно нещо. На фестивала имаше невероятно добри, но и много различни филми. Естествено е приятно, когато видиш, че историята е развълнувала силно и критиката, и зрителите.

Това е първи пълнометражен филм за вас, нали? По кои сериали сте работили и с какво е различна работата за кино и телевизия?

Т.: „Стъклен дом“, „Под прикритие“ (сезони 1 и 5), „Революция Z“. Скоро ще започнат снимки на „Денят на бащата“ (6-епизоден сериал по БНТ), довършваме и сценария на една копродукция България, Франция, Италия – „Ускорение“.

Г.: Да, това е първият ни пълнометражен филм, който излиза на екран, въпреки че имаме още няколко готови сценария. Догодина предстоят снимките и по втория ни – „Писма от Антарктида“. Основната разлика е, че при киното историята е затворена в рамките на филма. Тя приключва с надписите. Освен това струва скъпо и се прави трудно и бавно. При сериалите имаме възможност да развием един герой, да го прекараме през повече перипетии, да преживее много повече ситуации. Именно затова дойде и бумът на висококачествените сериали, зрителят обича да проследява съдбата на героите дълго време.

Ако трябва да изберете една единствена реплика от целия сценарий, коя ще е тя?

Т.: Репликата на главния герой: „Не си довършихме играта“. Това е темата на филма – за всички мечти и обещания, които сме оставили.

Каква е историята в "Дъвка за балончета" разказахме тук.