Комедии за умни зрители

Ако вече твърде лесно преглъщате американските комедии и не усещате особен вкус, то това си е ясен знак, че е време да се насочите към друг хумор, препоръчваме ви европейски. Той рядко е лесно смилаем, съдържа много повече от гегове и повърхностни шеги. Движи се често с гротеската, вплита ирония и болезнено честни ситуации. Не се страхува да потапя в дълбокото, в реалността, откъдето именно  извира абсурда на съвремието. 

Предлагаме ви пет комедии, които с всичките противоречия на заобикалящото ни, ще ни разсмеят, докато извеждат неудобните теми и ги поставят без срам директно, вадейки ни от зоната на комфорт. 

Перфектни непознати

Паоло Дженовезе от онези автори, които засичат драмата от уж невинна ситуация като постепенно я превръща в напрегнат социален казус. Така и в "Перфектни непознати" италианският режисьор събира персонажите си (група приятели) на обща маса, където редом с храната се поднасят постепенно и прикритите истини. Да, те се оказват сериозна хапка за преглъщане, а послевкусът е горчиво пенлив. И все пак няма нищо, което да натежи. Дженовезе с лекота борави с провокациите, илюстрирайки крехкостта на човешките отношения.

Още по едно

Отново през дегустацията се усещат болежките в живота и във филма на Томас Винтерберг "Още по едно". Режисьорът, познат и като единият (другият е Ларс фон Триер) създател на датската "Догма 95" още преди Дженовезе с "Празненство" радикално преобърна представата за семейно събиране, превръщайки го от привидно сплотяващо събитие в сцена на откровен социален разпад.

В „Още по едно" тази линия продължава. Героите са четирима учители (единият е Мадс Микелсен), които проверяват теорията, че ако са под въздействието на постоянно, но леко алкохолно опиянение, това би подобрило качеството им на живот. И наистина в началото формулата проработва с усещането за увереност в работата и в личните отношения, но след първата чашка става ясно, че уязвимостта на всеки превръща контрола в илюзия за управление на собственото  им бягство от реалността. Постепенно комичните моменти нагарчат. Еуфорията отстъпва пред разпада, докато разкрива истинска същност алкохола - не като озвобождение, а размивайки границата между удоволствие и зависимост.

Нощен живот

Филмът на Симон Верховен е типичен пример за модерна немска комедия - динамична, хаотична и леко абсурдна. Филмът проследява една нощ на бармана Мило, която излиза напълно извън контрол, като комбинира романтика, криминални елементи и ситуационен хумор.

Макар да не е толкова дълбок като други европейски заглавия, тази продукция печели с динамика и енергия, и способността на Верховен да задържа вниманието чрез непрекъснато ескалиращи ситуации.

 Maison de retraite (Дом за възрастни)

Тази френска продукция на Томас Жилу, с участието на Кев Адамс и Жерар Депардийо, разказва за млад мъж, попаднал в дом за възрастни хора, където се сблъсква с напълно различен свят.

Резултатът е лек и приятен разказ, съчетаващ хумор и топлота. Сюжетът проследява сблъсъка между поколенията, който постепенно се превръща в двигател за промяна. А на фона на шеги и закачки се засягат сложни въпроси за старостта и грижата за възрастните.

Как се научих да летя

Още с „Когато порасна ще стана кенгуру" сръбският режисьор Радивое Андрич постла у нас реномето си на майстор на трагикомедията, вплитаща балкански нрави и онази особена смесица от абсурд, меланхолия и самоирония, чрез която ежедневието звучи едновременно смешно и болезнено истинско. С последния си филм „Как се научих да летя" разглежда темата за порастването, семейната памет и онези неизказани истории, които свързват поколенията. 

Вместо да е с приятели и момчето, което харесва на летен лагер, тийнейджърката София попада с баба си на остров, населен с паяци, други баби и много неразрешени конфликти. Но покрай нанасянето на непоискано солидно количество слънцезащитен крем от баба си, героинята осъзнава силната връзка на семейните отношения, а и се случва първата ѝ целувка.

Кокошка

Дьорд Палфи беше съвсем скоро у нас по време на тазгодишното 30-о издание на София Филм Фест, където освен, че беше председател на международното жури, представи най-новия си филм "Кокошка". Унгарският режисьор познаваме много добре от пасторалният му разказ "Хлъц", както и от чудовищно силният "Таксидермия", където през историята на три поколения където съзнателно се тества границата на поносимото, изграждайки алегория за самоунищожението и празнотата, породени от моралния и исторически разпад.

И след цялата онази плът и екзистенциален ужас, Палфи смекчава радикално визуалния си език и го пречупва през привидно по-проста, почти баснословна перспектива с главен герой - кокошка. Разказът ни повежда из сложния живот на една новопоявило се пиле, което расте и опитва да оцелее, да е свободно и да продължи поколението си. А на фона на тези птичи драми се разглеждат съвсем човешки кризи.