Историята на Джефри Епстийн е скандална не просто защото е „пореден богат престъпник", а защото показва как работи една система, в която власт, пари и достъп до хора се превръщат в оръжие. Епстийн е осъден сексуален престъпник, който години наред е поддържал мрежа за сексуална експлоатация на момичета и млади жени. Най-ужасяващото в този сюжет не е само престъплението, а „машината" около него: посредници, набиране, обещания за работа, подаръци, пътувания, маршрути, контрол. След ареста му през 2019 г. по федерални обвинения за трафик на непълнолетни той умира в ареста – и тази смърт, независимо от официалните заключения, се превръща в символ на онова, което най-много ядосва обществото: усещането, че истината за хората около него винаги остава наполовина казана.
Затова всеки нов пакет документи около „делото Епстийн" се посреща като политически и медиен земетръс. Не защото в тях непременно има „един лист, който доказва всичко", а защото тези документи показват логистиката на влиянието: кой пише на кого, кой урежда срещи, кой препраща контакти, кой отваря врати. Когато в такива материали започнат да изскачат известни имена и цели държави, скандалът се самозапалва.
В края на януари 2026 Министерството на правосъдието на САЩ публикува огромна нова порция материали – над 3 милиона страници, плюс хиляди видеа и стотици хиляди изображения, в рамките на приетия „Epstein Files Transparency Act". Публикуването обаче се превърна в скандал в самия скандал: излязоха материали с недостатъчни редации, включително данни, които могат да идентифицират жертви, което принуди властите да свалят част от файловете и да признаят „технически или човешки" грешки. Това е причината темата да гори: обществото иска да види „кой е бил в орбитата", а жертвите виждат как тяхната уязвимост отново се превръща в публичен материал.
Какво наричаме „досиетата Епстийн" днес
„Досиетата" не са един документ и не са роман. Това е колосален архив: разследващи материали, съдебни документи, имейли, бележки, графици, финансови следи и прикачени файлове, събирани през години. В началото на 2024 г. например бяха разсекретени съдебни документи от дело, свързано с Гислейн Максуел, но самите медии тогава подчертаваха, че новото е по-скоро в детайлите, а не в „голямата бомба".
Сега ситуацията е друга: новият американски пакет е гигантски и политически натоварен, а темата се разклони в две посоки. Едната е списъкът от контакти с високопоставени фигури, включително от технологичния и финансовия елит. Другата е най-болезнената: усещането, че обществото получава море от страници, но не и ясен отговор за мрежата, докато жертвите плащат цената на публичността.
И точно в тази турбуленция изскача „българската следа".
Българската нишка: София, агенция и „всички мечтаят да дойдат в Щатите"
Българската връзка не е „Епстийн е бил в София" в смисъл на доказан факт от официален акт. Българската връзка е много по-типична за начина, по който е работила средата около него: кореспонденции и посредници, които търсят „материал" – млади жени, контакти, агенции, канали.
В българските публикации най-често изплува името на Даниел Амар Сиад – описван като посредник/човек от обкръжението, който комуникира с Епстийн и докладва за контакти в София. Български медии посочват, че София се появява като място, което се посещава от посредници на Епстийн и в имейли има следи за контакти в града.
Най-цитираната „пикантна" част е конкретна формулировка от имейл, в който се говори за контакт с агенция и за изпращане на момичета към Ню Йорк, като в цитираното съдържание звучи и репликата, че „всички мечтаят да дойдат в Щатите". Това е фразата, която удря като шамар, защото точно така започват много истории за експлоатация: като мечта, представена като „възможност".
Беше конкретизирано и име на българска агенция, която според прочита на разследващите журналисти е обсъждана в кореспонденцията – „Некст уан". Други медии рамкират българската поява като част от кореспонденция на Сиад за пътувания и работа на млади жени, свързвана с модни агенции.
Тук става ясно защо „българската следа" не е жълта клюка, а неприятна възможност: моделният бизнес е естествена фасада за „подбор". В същия контекст в българските публикации се споменава и покойният моден агент Жан-Люк Брюнел, който от години е свързван от разследвания и свидетелства с темата за набиране на момичета около Епстийн; в българските текстове той се появява като име, около което се въртят контакти с агенции.
„Принцесата" и „държавните служители": най-опасната част на сюжета
Ако има детайл, който е направен да вдигне температурата, това е появата на „Принцесата" и намек за срещи с „правителствени официални лица". Няколко български медии обобщават, че в кореспонденцията се споменава София, „Принцесата" и среща с „държавни служители".
Това е сензационно по две причини. Първо, защото показва не просто „модна" нишка, а флирт с институционална близост – дори само като опит да се демонстрира влияние. Второ, защото в случая „Епстийн" самото чувство за близост между елити и престъпна мрежа е точно онова, което хората смятат, че никога не е разказано докрай.
И тук идва неприятната истина за този тип архиви: такива намеци могат да бъдат едновременно и ключови, и използвани като „валута" за впечатление. Но като журналистически разказ това е детайлът, който осветява механизма: не е нужно да държиш държавата за ръкава, достатъчно е хората да повярват, че можеш.
Защо България се вписва в картината
Защото България в тези истории не е „екзотична дестинация". България е част от географията на мечтите: евтин полет към „кариера", желание за пробив, агенции, които обещават международни контакти, момичета, които искат да излязат навън. Точно това прави фрази като „всички мечтаят да дойдат в Щатите" толкова токсични, когато стоят до името Епстийн.
И в по-широк план България изплува в момент, когато светът отново е залят от „Епстийн"-материали, а документите показват не само сексуален, но и социален и финансов периметър – кой е влизал, кой е писал, кой е искал срещи, кой е искал да бъде „в орбитата".
Какво е „най-пикантното"
Най-пикантното в българската линия не е „имало ли е конкретно момиче X". Това е непроверимо и опасно като твърдение, а и би било вторична виктимизация. Най-пикантното е друго: че в имейли се говори за България като за място, където се търсят канали през моделни агенции, че се описва ентусиазъм за изпращане към Ню Йорк, и че се споменават фигури с псевдоними и фрази като „правителствени официални лица".
Това е „пикантно", защото е едновременно конкретно и зловещо: показва как подобни мрежи мислят за хората като за „поток" – от град към град, от агенция към „възможност", от мечта към зависимост.
Какво следва
Парадоксът на 2026 е, че архивът е огромен, а общественото недоверие – още по-голямо. В САЩ спорът вече не е дали има документи, а защо милиони страници се публикуват с тежки редации, защо се излагат жертви и защо институциите твърдят, че „прегледът е приключил", докато политиците говорят за прикриване.
За България следващото е простичко и трудно едновременно: да се чете внимателно, да се проверява по линия на реално съществуващи фирми и лица, и да се гледа за повтаряеми следи в кореспонденцията, а не за еднократни сензационни реплики. Защото ако София е попаднала в този архив като „работеща точка" за контакти, това не е повод за конспирации. Това е повод за много трезва, много мръсна проверка.
А най-страшното в цялата история е, че тя винаги изглежда като клюка, докато не се окаже биография на някое момиче, което е тръгнало „към мечтата".
Коментари (0)
Вашият коментар