Как децата на тревожните родители наследяват страха

Чували ли сте фразата "Да не ви се случва това, което родителите ви мислят". Тя е валидна за онзи вид родители, които проверяват по три пъти дали детето е стигнало до училище и не могат да заспят, ако то не им е писало, когато е на зелено училище. Те мислят за най-лошото още преди да се е случило каквото и да било.

 Почти винаги зад това стои любов, голяма любов. Страх да не загубиш най-важното си. Желание да предпазиш детето от болка, грешки, разочарования и опасности. Само че понякога, без да осъзнават, тревожните родители не предават на децата си усещане за сигурност, а усещане, че светът е опасно място. Това започва много рано.

Децата са изключително чувствителни към емоционалното състояние на възрастните. Те не слушат само думите. Те усещат напрежението, тревожния тон, непрекъснатата готовност за опасност. Ако родителят постоянно е напрегнат, свръхпредпазлив или очаква най-лошото, детето започва да възприема света по същия начин.

Не защото някой му го е обяснил директно, а защото тревожността се „учи".

Тя се предава в ежедневните реплики: "Внимавай да не паднеш.",  „Не ходи там.", „Пази се.", „Ами ако стане нещо?"

На пръв поглед това изглежда като нормална грижа. И донякъде е.Проблемът идва, когато страхът започне да присъства постоянно. Когато детето израсне с усещането, че зад всеки ъгъл дебне опасност и че светът не е място, на което може да се има доверие.

Много тревожни родители всъщност са деца на тревожни родители.

Те самите са израснали в среда, в която любовта е била свързана с притеснение, контрол и непрекъснато предусещане за проблеми. И без да искат, повтарят същия модел. Защото психиката ни често възприема познатото като правилно.

Това особено силно се вижда при майките. Не случайно толкова жени живеят с усещането, че ако не се тревожат постоянно за децата си, значи не са достатъчно добри майки. Като че ли спокойствието започва да изглежда почти безотговорно.

А истината е, че децата имат нужда не от перфектно тревожен родител, а от спокоен възрастен, който им дава усещане, че светът може да бъде овладян.

Когато едно дете расте до родител, който постоянно се страхува, то често започва да развива същите механизми. Някои деца стават свръхпредпазливи, несигурни и тревожни. Страхуват се да не разочароват, да не сгрешат, да не се изложат.

Други пък поемат ролята на „емоционално зрели" деца, опитват се да не създават проблеми, да бъдат удобни и спокойни, за да не натоварват още повече тревожния родител. Това са децата, които прекалено рано започват да усещат отговорност за чуждите емоции.

Те внимават какво казват, премълчават проблемите си, научават се да потискат собствените си страхове, за да не усилят страха у дома.

И често порастват като възрастни, които изглеждат функционални, но отвътре живеят в постоянно напрежение. Хора, които премислят всичко, очакват най-лошото, трудно се отпускат и изпитват вина, когато просто си позволят да бъдат спокойни.

Разбира се, тревожността сама по себе си не прави човек лош родител. Нито означава, че непременно ще „травмира" детето си. Важното е дали родителят осъзнава собствените си страхове и доколко успява да ги регулира, вместо несъзнателно да ги прехвърля върху детето.

Защото има огромна разлика между „Светът е опасен, не вярвай на никого" и „Има рискове, но ще се справиш."

Децата имат нужда да усещат доверие в собствените си способности.

Да знаят, че могат да паднат и да станат. Че грешките не са катастрофа. Че животът не е непрекъсната заплаха.

И тук идва един от най-трудните уроци за родителите, а именно, че истинската грижа невинаги означава контрол.

Понякога означава да издържиш собствената си тревога и да позволиш на детето да порасне. Да не звъннеш веднага. Да не провериш всичко.  Да не го спасиш от всяко неудобство. Защото именно така децата изграждат увереност. Не когато светът е напълно обезопасен около тях, а когато постепенно разбират, че могат да се справят с него.

Може би най-трудното в родителството е да приемеш, че не можеш да предпазиш детето си от всичко.

Нито от болка, нито от разочарование, нито от грешки. Но можеш да му дадеш нещо друго - усещането, че дори когато се страхува, няма да остане само в този страх. Понякога точно това е разликата между тревожно дете и уверено дете - не липсата на страх, а присъствието на спокоен възрастен до него.