Уважаеми читатели на mila.bg,
Пиша ви от едно затънтено селце в Северозападна България. Тук съм се родила и тук живея вече 44 години. Тук са моите родители и няколко приятели, но пред никого досега не съм споделяла това, което ще споделя пред вас. От известно време чета сайта mila.bg и видях, че и други читатели като мен споделят анонимно болките си, затова се осмелих и аз да го направя.
В момента селото ни е почти обезлюдено, но когато бях малка, не беше така. Въпреки това винаги съм се чувствала самотна. В училище всички освен мен „забиваха“ гаджета и понеже не бях като тях, никой не държеше на компанията ми. Освен това така и не можах да се влюбя. След гимназията по принуда на семейството ми се омъжих за човек, когото едва познавах. Толкова плаках след първата ни брачна нощ, че той ме изгони да се връщам при майка си в първия ден от брака ни. Баща ми побесня. Каза, че са дали прекалено много пари за сватбата ни, за да го „излагам“ по този начин. Майка ми пък крещеше, че съм била срам за пред цялото село. Върнах се при съпруга си и заживях с неговите родители и с него изцяло против волята си. Имало е дни, когато съм била толкова отчаяна, че няколко пъти обмислях бягство. Но аз не познавах нищо друго освен селото ни. Външният свят ме плашеше, не знаех при кого да отида, а и бях чувала страховити истории за момичета, хванати на улицата и превърнати в проститутки.
На деветия месец от брака ни аз забременях и животът придоби известен смисъл. Когато се роди дъщеря ми, се вкопчих в нея като в спасителна сламка. Тя обаче разви астма и когато беше на три години, се наложи да отидем за лечение в най-близкия голям град. Лекарката, която прие детето ми, беше най-красивият човек, когото бях срещала. След като я видях, сякаш целият свят се промени. Започнах да мисля само за нея и краката ми трепереха, когато бях в нейното присъствие. В един момент осъзнах, че аз съм влюбена в тази жена.
Разбира се, после се прибрахме на село и животът си върна своя ритъм. Не спирах да мисля за лекарката и дори не бях шокирана от факта, че съм хомосексуална. Толкова бях щастлива, че съм намерила истинската себе си, че нищо друго не ме интересуваше. Никога и с никого не можах да споделя какво се случва в душата ми. Не видях повече лекарката, а и да я бях видяла, какво от това...
Днес живея един доста скучен живот и мисля, че изглеждам на много повече от 44 години. Мъжът ми пие и из селото все се носят слухове, че е спал с тази или онази жена. Аз не спирам да се надявам, че той ще ме остави, че ще се разведе с мен и че поне ще мога да имам спокойни старини, но едва ли ще ми се случи нещо толкова хубаво. Селото ни е твърде малко и той няма да посмее да се разведе, защото какво ще кажат хората?!
Невероятно е, че споделям за първи път в живота си с някого своята тайна. Чувствам се по-свободна, след като ви пиша всичко това, и дори се прокрадва надежда у мен, че някога, макар и на старини, ще разбера какво е да си обичан от човек, когото и ти обичаш. Надеждата за любов никога не умира, нали? Поне така ми се иска.
Коментари (0)
Вашият коментар