Скъпи редактори,
Пише ви една жена на 50 години. С удоволствие чета историите на всичките ви млади читателки и всеки път си мисля, че изводът от всяка история е един и същ – животът е колело и който има смелостта да върти търпеливо педалите, без да изпуска волана, той постига и мечтите си.
Когато бях на 20 години, бях много красиво момиче и имах безброй ухажори. Можех да избирам сред всякакви мъже – богати, красиви, влюбени. Не след дълго време установих, че въпреки големия избор няма да открия всички достойнства в един човек. Затова реших да се омъжа за заможен човек, който ще се грижи за мен. Не ме съдете веднага! Произхождам от изключително бедно семейство. Когато бях дете, имах една-единствена играчка, която с мама бяхме намерили край кофа за боклук. Носех винаги дрехите на децата от квартала, които ми даваха, след като вече им бяха малки. Хранехме се с попара, ориз, боб. Опитах салам за първи път на 14 години и тогава си помислих, че това е най-вкусното нещо на Земята.
Ходех на училище и посещавах често библиотеката. Не бях глупаво момиче. Не исках да се „продавам“ на някого, но имах нужда от сигурност – по-голяма нужда от всеки друг, който не познава истинската бедност.
Моят съпруг беше не само богат, той беше и ужасно влюбен в мен. Сякаш попаднах в рая – той се грижеше за мен, изведе ме в чужбина веднага след сватбата ни и ми предложи да не работя, ако искам. Аз обаче имах нужда да се развивам и се записах в университет. Там се запознах със С. Той беше мой колега и също произхождаше от бедно семейство. Влюбването ни се случи неусетно. Във втори курс той вече беше най-добрият ми приятел и изкарвахме цялото си време заедно. Виждах, че ме гледа с любов, но не можех да си позволя тази връзка. Тъкмо си бях „оправила“ живота, освен това не можех да нараня добрия си съпруг... Затова към края на следването реших да скъсам отношенията със С. Това не беше никак леко и дълги години след това не бях на себе си. Опитах се всячески да го забравя, но това не беше възможно.
Оттогава минаха почти 20 години. Години, които не бяха леки нито за мен, нито за моя съпруг. Ние не успяхме да имаме деца, а сигурността, която той ми даваше, ми изглеждаше твърде голяма жертва за това, че живеех живот без любов. Виждах, че той осъзнава, че не го обичам достатъчно и също страда.
Издържахме заедно, докато навърших 39 години. След поредица от много тежки моменти взехме решение да се разведем. По това време вече бях започнала да търся С. Но той сякаш беше потънал вдън земя. Никой не го беше виждал от години. Аз обаче не се отказах. Търсих го цели 10 години – как ли не, включително с детектив. И нищо. С. сякаш вече не беше на този свят.
Миналата година отидох да видя приятелка в Сан Франциско. На летището в Амстердам до мен се приближи мъж с прошарена коса и ми се усмихна тъжно. Не можах да го позная в първия момент. Но когато произнесе името ми, сърцето ми спря. Това беше моето момче. Успял лекар в Швейцария, който се връщаше от конференция. Така и никога не се беше оженил...
Със С. пропиляхме голяма част от живота си заради моя страх и скрупулите ми и нищо не може да ни върне това време. Надявам се, че следващите 50 години ще изживеем заедно и ще наваксаме всичко загубено.
Затова, скъпи редактори, не спирайте да казвате на читателите си – времето ни на този свят е прекалено малко, за да го прекараме с хората, които не обичаме от все сърце. Бъдете до своя човек, не предавайте живота и сърцето си!
Благодарим на Л.С. за нейната изповед.
Коментари (0)
Вашият коментар