Силвия се влюби в опасен леден връх, който покори

Това е история за любов от пръв поглед. За красавицата и звяра. Тя е българка. Той е хималайски връх. Това е история за покоряване. На мечта, но и на себе си. История за надскачане отвъд възможното. За ужасяващия страх от смъртта и за вдъхновяващата сила на духа. Сила за живот и за нови върхове.

Една българка на 6812 метра - сбъднала “невъзможното” заедно с нечовека, пренаписал историята на алпинизма. Силвия Аздреева тръгва на трекинг в Непал, а се връща като най-младият българин, изкачил Ама Даблам. Какво е това ли? Един от хималайските снежни “зверове” - а всъщност великолепен остър връх. За снимка на дисплея на телефона, за любуване, за селфи и най-вече - за покоряване!

Силвия Аздреева е от Петрич. Занимава се с планинарство. Обича природата. Силно я влече. С годините започва да качва върхове, но в България. И преди да потегли към историята за цял живот, най-високо е била на 2925 м. На Мусала.

“Била съм в Хималаите и преди, точно преди 10 г., през 2012-а. Всъщност отидох на кора - обиколка на Кайлас, свещената планина на тибетците. Тя е забранена за изкачване. Местните вярват, че духовете на планината не допускат никого да стигне до върха. Обиколката включваше и ходене до базовия лагер на Еверест от тибетската страна. Но това дори не беше цял трекинг”, разказва Силвия.

Тя обаче е запленена от Хималаите. Знае, че един ден ще се върне. Но за толкова сериозно изкачване не смее и да си помисли. Качва върхове в България, но последните години започва да иска повече, да покорява по-високи върхове. Първо планира да стъпи на най-високия в Австрия, за да направи следващата крачка, тъй като той е почти 3800 м. Но разглежда и върхове в пленилите я Хималаи в търсене на по-достъпни. “Оказа се, че там такива няма. Но търсейки, попаднах на Ама Даблам. Името му - странно, никога не го бях чувала допреди година. А той се оказа доста известен. В превод значи “Майчина огърлица”. Толкова силно ме впечатли! Когато го видях на снимки, онемях - това беше най-красивият връх. Бях влюбена от пръв поглед.

Сложих го на дисплея

на телефона и

си мечтаех за него”,

поставя тя началото на най-вълнуващата (засега) история в живота си.

Започва да гледа видеа - как се качва, гледа снимки. Чете много и разбира, че Ама Даблам е много техничен - трябва да си изключително подготвен и голям професионалист, за да го изкачиш. Казва си, че сигурно никога през живота си дори няма да се пробва да го изкачи, но по-скоро би отишла в близост на трекинг. Поне да види тази своя любов на живо. Да се приближа до нея, може би поне до някой лагер...

Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от ??Silvi?? (@silviasilvita)

Съдбата понякога има други планове. На някои дори показва, че наистина няма невъзможни неща. Оставя им знаци и хора по пътя, които може да водят и отвъд възможното. Силвия има шанса да познава и да е приятел с Нирмал Пурджа - непалеца от елитните специални части на Кралския флот, който изкачи всички 14 8-хилядници за 190 дни и се превърна в най-известния алпинист в света. Какъв рекорд само - всички 14 8-хилядници покорени за 6 месеца и 6 дни. Предишният рекорд бе 7 години и 10 месеца... Документалният филм на Нирмал с реални кадри от експедициите му се превърна в истински хит в “Нетфликс”, книгата му "Отвъд възможното" жъне огромен успех...

Но Нирмал има и професионална компания за организиране на експедиции. През 2021 г. включва в предложенията и трекинг до базовия лагер на Ама Даблам... Идеално за хора, които държат снимка на върха на дисплея на телефона си и познават Нирмал.

“Когато се озовах в Катманду, започнаха да прииждат хората, които реално ще катерят. Бяха страшно развълнувани. Казах си: “Какъв човек трябва да си, за да изкачиш този връх?” В разговорите започнаха да ме бъзикат: “Добре де - ти си в суперформа, защо не се пробваш с нас?” Но явно на мен толкова ми трябва. Изобщо не знаех как би станало, но самата мисъл ме правеше уникално щастлива. Питах Нирмал дали ще ме допусне поне до първи лагер... Изглеждаше някак постижимо. Макар че сега само като се сетя какво преживях до първи лагер... Дори и само до него пак си трябва водач, палатка, да те впишат в експедицията, в общината... Нирмал ми каза: “Мисля, че ще успееш дотам.” Ентусиазирана, веднага изстрелях: “А до втори лагер?” А той: “Не, не, забрави. Всичко приключва до първи.”

Имаше още два дни до старта на експедицията. Единственото, за което можех да мисля, е, че няма да преживея да се кача само до първи лагер. С ясното съзнание, че не е за мен, нямам екипировка, не съм подготвена, не владея техники на изкачване. Не знам как въобще започнах да си мисля, че ще успея. Че трябва да дам шанс на тази своя мечта. Че не знам колко години ще минат и дали изобщо някога отново бих стигнала пак до Непал. Звучи малко глупаво, но започнах да си вярвам и да се самонавивам. Не мигнах цяла нощ от фантазиране по Ама Даблам.

На следващия ден написах на Нирмал:

“Ти не ме допускаш

до втори лагер, но аз

реших, че искам да

се кача до върха!”

“Няма как да стане. Абсурд. Този връх не е като нищо, което ти си качвала. Дори много опитни алпинисти едва го изкачват, а други не успяват”, отговори Пурджа.

Той е лидерът на експедицията. Неговата дума е закон. Но сякаш не го чувах. Бях решила, че искам да се кача. И друга опция няма. Казах му: “Аз няма да си тръгна от Непал, докато не кача Ама Даблам!”

Нирмал дойде. Аз бях с хората от експедицията, които уж на майтап ми бяха подхвърлили идеята да тръгна с тях. “Силвия, не прави глупости. Този връх е много труден, ти не си подготвена, нямаш екипировка, не знаеш техники...”

Започнах да го убеждавам. Моля те, повярвай в мен, така както аз вярвам във вас. Знам, че правите отлична аклиматизация, била съм на сходна надморска височина... Толкова си го бях навила, а той: “Силвия, ние не можем да рискуваме живота ти...”

Хиляди молитви, уговорки, убеждаване. “Още на тренировката ще си покаже дали ме бива. Това ми е мечта, дай ми шанс да си я осъществя.”

В един момент каза: “Окей, правим го.” Сякаш излетях в Космоса. Явно искаше да разбере колко силно желая да изкача върха. Вероятно е било и

изпит на силата на

духа и мисълта

Ако е чул “Мислиш ли, че мога да успея?”, вероятно е щял да разбере, че ще има колебания, и никога нямаше да се съгласи. В мен имаше решителност и вяра. И нищо друго.

Всичко се промени. Ако досега бях тръгнала на петдневен трекинг, вече всичко излетя в други измерения.

Първият човек, на когото казах, беше моята много близка приятелка Кристина, с която качваме планини. Единствено тя и още няколко човека освен семейството ми знаеха, че отивам в Хималаите. Тя ми беше един от най-големите поддръжници. Естествено, когато й казах чух: "Ти си луда. Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?" Казах й: "Криси, да, това е нещото, което желая най-силно в този момент."

На семейството ми предпочетох да не казвам, за да не се притесняват. Те знаеха, че отивам на трекинг и ще се кача на около 5000 метра. Единственото, което прецених да им кажа, е: “Ще се кача малко по-нагоре”, но думата “връх” не я и споменавах.

И по-добре, че нищичко не им бях казала... Тръгнахме на петдневния трекинг. Един ден преди да стигнем базовия лагер на 4600 метра, получих обаждане, че в семейството ми са с коронавирус. Впоследствие се оказа, че всички са болни - бяха се заразили един от друг. Изпаднах в паника от притеснение за тях. Първата ми мисъл беше да се прибера в България. Знаех, че ако нещо стане, ако някой има нужда, аз дори няма да имам сигнал на телефона по 3-4 дни, че няма да имам никаква връзка. А за връщане от Непал до родния Петрич са необходими 3-4 дни...

Говорих с тях през цялото време, много се притеснявах. А те: “Дори да се прибереш, ти как точно ще ни помогнеш?” В един момент реших да рискувам. Сърцето ме болеше.

Тренингът вървеше. Виждах някакви техники за първи път. Различни видове, непознати за мен. Основното беше как да се качваш и спускаш по фиксираните въжета.

След петдневен престой на базовия лагер, който включва тридневния тренинг, започва първата ротация - качване до втори лагер. Спиш на първи лагер, на следващия ден качваш и само докосваш втори лагер и се връщаш пак на първи. Нощуваш отново там и се връщаш пак до базовия лагер. За да привикне организмът с по-голямата надморска височина и разредения кислород.

Тръгвайки за първи лагер, получих първата паникатака. Още в базовия лагер. От страх. Вече осъзнах, че реално тръгвам да изкачвам върха. И отделно ме тормозеха мислите за нашите и липсата на връзка с тях минимум два дни. Не можех да си кажа името. Нирмал ме видя, успокои ме и ме надъха. Каза ми: “Горд съм с теб, справяш се много добре.” Още на тренингите явно виждаше някакъв потенциал. Всъщност той ми беше подкрепа през цялото време”, продължава Силвия.

Непалската одисея започва от летище Лукла на 2845 м. Базовият лагер е на 4600 м.

“Под първи лагер започваха фиксираните въжета. До върха вече са само въжета. Първи лагер на 5800 м. Вече бях надминала досегашната най-голяма височина, на която съм била някога, от 5600 в Тибет.

Малко преди да стигна лагера, водачът ми получи обаждане. Водачите си говорят на непалски, но когато се отнася за нас, превеждат. Казаха, че връщат човек от нашата експедиция от първи лагер, защото е много зле, сатурацията му е 40. Наистина се запитах как е жив. Това създава допълнителен стрес. Срещнах го на въжето, когато се връщаше назад. Беше му трудно да говори, но каза: “Силвия, аз ще се оправя. Успешно изкачване. гордея се с теб." Не знам как е слязъл надолу в тази тъмница със сатурация 40 - ти нямаш кислород в кръвта. Но, слава богу, е стигнал успешно и е добре и към днешна дата.

Разстоянието от базовия до първи лагер беше 7 километра. Аз го качих за 8 часа и половина. Спираш на всеки две-три крачки и едва дишаш.

На първи лагер беше много важно да спя максимално, да се нахраня добре, защото сутринта трябва да тръгнем за втори лагер. А по пътя към него - да изкачим

Жълтата кула -

вертикална

90-градусова стена,

под която зее

пропаст от около 800 метра

Внушително. Да я изкачим, да докоснем втори лагер и да се върнем до първи.

Лягаме да спим. Затварям си очите, но при всяко унасяне буквално спирам да дишам. Сепвам се и отварям очи. Опитите ми да заспя бяха дълги и неуспешни. Стигна се дотам, че дори и будна, започнах да се задушавам. Мислите и притеснението за нашите нахлуваха в главата ми. В следващ миг си мислех за Жълтата кула. Не успях да мигна и секунда. Към 3 посред нощ изпаднах в нова паникатака на още по-голяма надморска височина. Буквално мислех, че

това ще е последният

ден от живота ми.

Мислех си, че

ще умра в палатката

Накарах водача ми да се обади на Нирмал, който се беше върнал в базовия лагер. Сигурно 40 мин не можехме да се свържем, защото всички спят. Все пак успяхме. Събудиха го.

Водачът ми обясни ситуацията. Проблемът явно не беше липсата на кислород - през 5 минути ми мереше сатурацията, беше 88. Исках аз да обясна лично какво ми е, че не мога да дишам.

Нирмал ми каза: “Успокой се. Отново си получила паникатака, както през деня в базовия лагер. Сатурацията ти е висока, физически си много добре, не виждаме никакъв проблем.”

- Не, задушавам се, не мога, ще умра. Не искам да умра в тази палатка.

- Няма как в този момент да тръгнеш да слизаш към базовия лагер, през нощта е много опасно и бързо може да стане фатален инцидент. Не можем да изпратим и хеликоптер...

Когато ми го казваше, осъзнавах, че аз изобщо не съм искала от някого да ме спасява. Просто исках да чуя, че всичко е наред, че е нормална реакция на височинна болест. Защото мен наистина ме беше страх, че ще умра. А беше редно той да знае какво се случва.

В един момент Нирмал ми каза: “Нали знаеш, че имаме и кислородни бутилки. Ако стане нещо много тежко, ще дишаш кислород. Но нали знаеш, че експедицията ти приключва?” Аз съм се аклиматизирала и ако се надишам с кислород, си губя аклиматизацията. Това се прави в критични случаи. Бях забравила, че имаме кислород. Може би и това напомняне ми помогна да изгоня мислите, че ще умра в палатката. Е, не можах да заспя.

Даже реших, че най-добре за мен е да не спя изобщо. Вече реших да не се унасям изобщо. Едва изкарах будна, докато съмне. А тепърва какво ми предстоеше...

Водачът ми също не спа заради мен, постоянно ме проверяваше дали дишам. А аз не бях спала и предната вечер, тогава пък от вълнение. Докато се кача до втори лагер и се върна, вече задминавах 48 часа без сън. Това може да е фатално на тази височина. Казах на водача. Той предложи да се обади на Нирмал и да попита може ли да останем още един ден тук, за да се наспя, и тогава да тръгнем. Казаха си нещо на непалски. Изведнъж Нирмал пита на английски: “Силвия чува ли ме?” След моето “да” последва: “Ако вие двамата сега не станете, не излезете от палатката и не тръгнете към втори лагер, за да направиш ротацията,

може директно

да тръгваш

към базовия лагер

и оттам директно

да се прибираш

към България,

защото експедицията ти приключва.” Не. Това няма да стане: “Нирмал, тръгваме нагоре.”

Бях много зле. Не се бях хранила нормално, бях дехидратирана. Когато погледнах какво ни предстои, направо ми се дорева. Спирах няколко пъти и се питах сама: “Силвия, ти какво изобщо правиш тук?”

Стигнахме до Жълтата кула. Една жена висеше по средата и плачеше. Само това ми трябваше да видя. Беше гипсирана от страх. Не знам как се събрах, какви сили мобилизирах в ума си, но бях убедена, че аз това чудо ще го изкача. Все едно за ума ми нямаше никакви бариери. Толкова силно го исках. Вътрешно усещах, че мога и ще се справя. И се справих. Докоснахме втория лагер и тръгнахме наобратно. Но слънцето започна да се скрива, на половината път назад се стъмни напълно. И най-лошото - челникът ми угасна. Около два часа и половина слизах в мрак по тези скали и тези въжета, разчитайки само на челника на моя водач, но какво първо да освети той? Такъв ужас изживях от страх да не падна някъде - пристъпвах и плачех. Сигурно сме били на 30-ина метра от първи лагер. Седнах на един камък и започнах да плача. Бях толкова изнемощяла - от недоспиване, от физическа и психическа преумора, че му казах:

“Аз съм дотук, това

са последните сили

на моя организъм.”

Умоляваше ме да стигнем до палатката, не можеше да стоим отвън, губехме още енергия. Аз го знам, но не мога да помръдна, психиката беше напълно блокирала. Как съм събрала някакви сили, не знам - стигнах до палатката на четири крака, лазейки.

Влязох. Хапнах. Този път успях и да поспя. На следващия ден слязохме до базовия лагер”, говори Силвия и сякаш пак се е пренесла там, в Хималаите.

“Следват два дни почивка. В тях само са храниш добре, спиш, стоиш на слънце, ако има такова, и се подготвяш психически. Изпратиха ни към върха с ритуала пуджа - с молитви и отдаване на почит към планината, за да ни допусне да я изкачим. Те вярват, че всяка планина има светли същества и богове, които живеят на самия връх и си избират кого да допуснат горе.

Този път нямах проблем на първи лагер. Но по-нагоре започна да ме хваща много коварен симптом на височинната болест - постоянно ми се спеше.

Вече не от недоспиване, макар че на денонощие не спиш повече от пет часа в тези атмосферни условия. Но просто не можеш да си държиш очите отворени.

На следващия ден следобед стигаш до втори лагер на 6080 м - скални игли и върху тях “накацали” палатки.

Там не нощуваш, защото през същата нощ тръгваш да изкачваш върха. Имаш 4 часа почивка, в които да опиташ да поспиш. Успях за около час и половина. Един час преди тръгването трябва да се подготвиш, да се екипираш целият. А на този студ това е много трудно. Моят час на изкачване беше 10 вечерта. Температурата беше около минус 25 градуса. По-късно през нощта казаха, че е било минус 30. На минус 25, когато едва дишаш, е адски трудно да облечеш екипировката си. Отделно е тъмно. А и да не забравяме къде сме - във висящите палатки във въздуха на скалната игла.

Тръгнахме да щурмуваме върха. Навсякъде пред теб тъмно като в рог. Единственото, което виждаш, са звездите - милиони, милиони звезди. Но в този момент изобщо не ти е до тази красота. Хвърляш им един поглед и тръгваш. Със страх, вълнение, надежда. Супермного си вярвах, че ще успея, но знаех, че ще мина през ада.

Имам дълги периоди бели петна. Не помня как съм катерила. Отделно с проявлението на симптома на височинната болест често ходех и буквално спях, спъвах се в котките си, разкъсах си пухения костюм... Не можеш да контролираш това нещо, то е по-силно от теб. Ако си сам, няма да разбереш изобщо как

ще останеш в

прегръдката на

бялата смърт

Сякаш ти дърпат шалтера и за секунда си заспал.

Постоянно се подпирах на някой камък и бях готова да заспя. Моят водач ми подвикваше и ме мотивираше да продължа.

А колкото по-нависоко се изкачвах, толкова по-голямо ставаше и изпитанието за психиката ми. Беше много страшно. Движехме се по зъбери, трябваше да прескачаме ледени цепки, да катерим скали, покрити с лед, остри като бръснач. Толкова пъти съм плакала, толкова пъти заспивах. Дишаш все по-трудно и липсата на кислород става все по-осезаема.

След няколко часа стигнахме до трети лагер - на 6300 м, но там не се спи, защото е много открито, духат невъобразими ветрове. Много е опасно. През 2006 г. лавина погубва 6 човешки живота там. На този лагер има само 3 палатки и можеш да останеш само за кратка почивка. Но духа страховито, ще те вдигне във въздуха. Палатките са голи, без дюшек. Лягаш директно на земята, но краката ти остават отвън, защото ще я скъсаш с котките. На секундата съм заспала. Водачът ми ме събуди. Бяха минали 20 минути. “Силвия, време е да продължим.” Катерили сме толкова много, а още не сме до същинската част. Трети лагер на късо плато. Както си ходя след водача, изведнъж спираме. Поглеждам пред мен - бяла, почти вертикална стена. Когато вдигнах погледа си и челникът освети какво ме очаква, изпаднах в ужас. Сковах се. Това бе пътят към върха.

В небето над нас нещо висеше като полилей. В първия миг не осъзнах какво е това, след това разбрах, че това са единствените тръгнали преди нас хора. Стоях и треперех. Бях като лист. Тръгнахме нагоре. Не смеех да поглеждам друго освен краката на моя водач.

Беше адски трудно. Липсва кислород, прескачаме цепки, вятърът брули, студът е брутален, ако спреш за кратка почивка, започваш да замръзваш. Ръцете ми на няколко пъти замръзваха - бях с два чифта ръкавици, едните дори с отопление, и пак замръзваха. На три пъти спирахме и водачът ми прави масаж на пръстите. Минават часове, поглеждам нагоре и сякаш все остава толкова. Плача и треперя. Такива чувства не бях изживявала. Като видех човека над мен и водача му, сякаш стояха като две звезди заради светлината от челниците им. Беше безкрайно. Рева, заспивам, водачът ме събужда.

На бялата стена са и големите бели петна от изкачването ми. На такава височина ти не си в реалността. Мозъкът ти не функционира, както на нормална надморска височина. Нямаш нормална преценка за нищо. Може да започнеш да халюцинираш от ниското съдържание на кислород. Тогава мислите за семейството ми бяха изчезнали. Аз не знаех имам ли семейство, вече не помнех как се казвам. Правиш автоматични движения - стъпка по стъпка, и се опитваш да дишаш. Базови действия на организма ти.

Нямаш мисловна дейност, нямаш реакции. Получих проблясък, когато нещо около нас се промени. Видях червеното небе. Включих, че се съмва.

Опитах се да погледна, но в момента, в който отклоня погледа си, изпадам в тотален потрес. Встрани започнаха да се откриват гледки - толкова страшни и внушителни. И осъзнаваш, че висиш на въже на някакъв връх, а около теб няма нищо друго.

Значи е около 6 сутринта. Отне ми много време да сметна колко часа са минали от 10 вечерта. Нирмал ми беше казал, че от втори лагер до върха отнема между 10 и 12 часа. Някак сметнах, че са минали 8 часа. Понеже за себе си бях сложил максимума от 12, а даже 13-14 часа, си казах: “Леле, на мен ми остават още поне 5 часа.” Това беше другият ми критичен момент. За първи път допуснах съмнение в ума си - че може би аз няма да успея до горе. Но това беше достатъчно.

А не са само 5 часа до върха, ти не може да стоиш там - веднага тръгваш по пътя назад за още 10-12 часа. А психиката ти на това място е много слаба. Като се разревах на това въже. Не ми беше за първи път, но сега ревях като за последно. Водачът ми се връно до мен, разтресе ме. Окуражаваше ме, казваше ми, че се справям много добре. Но аз нямах физическа пречка, а психическа. Тогава изстрелях: "Аз няма да кача върха." За първи път го чу от мен. "Как няма да го качиш, остават ни само два часа." Казах му, че ме лъже, за да ме успокои. А той: "Това е третото ми изкачване на Ама Даблам, с това темпо ще го качим максимум за два часа." Аз настоявах, че са минимум пет. И не можех да мръдна. Ни напред, ни назад. Започнаха разправии и убеждаване, че не ме лъже. Не помогна и това: "Силвия, ако сега се откажеш, ще направиш най-голямата грешка в живота си." Трябваше да се справя само, защото водачът ми не успяваше. Започна да се притеснява, защото изкарахме много повече време от допустимото, без да правим нищо.

Водачът започна да ми вика:

“Мръдни си поне

единия крак,

ще започнем

да замръзваме.”

Бях закована като с пирон. Пръста си не можех да помръдна. В един миг все едно се събудих. Огледах се: “Силвия, виж къде си, защо стоиш тук?” Започнах да си говоря сама: “Никой няма да ти помогне, Силвия. Тръгвай, Силвия. Нали искаше Ама Даблам? Ето ти Ама Даблам. Тръгвай.” Беше момент от тези, в които, ако не си помогнеш сам, и Господ не може. Нито водачът ми може да ме качи на гръб, нито може да продължим да си висим. Какво - да чакаме да направят спасителна операция? Ами то може да стане късно и за двама ни.

Не, че съм си мислила изобщо за това. Аз изобщо не съм искала да се отказвам и от върха. Просто ми беше слаб момент, в който допуснах мисли на съмнение да нахлуят в главата ми. И те за секунди превзеха ума ми.

Не знам колко време е минало и колко съм се навивала сама, но в един миг просто казах: “Хайде, тръгвай нагоре, че ще замръзнем.” Той беше толкова радостен. Аз сякаш придобих свръхсила, прилив на енергия и осъзнаване. Пак станах ходеща и спяща с отворени очи. При следващото ми осъзнаване беше напълно светло. Още не бяхме стигнали. Точно да ревна отново, и чух: “Виж, някой слиза от върха. Това е Тони от нашата група”, водачът ми го беше познал по екипировката. “Браво, Силвия, горд съм с теб”, каза ми Тони. А аз, вместо да се сетя да го поздравя, че е успял: “Тони, кажи ми къде е върхът.” Отвърна: “След 5 минути си там.” Мислех, че и той ме лъже. А той: “Продължавай, не остана.”

Изведнъж се озовах на равно място като малка хеликоптерна площадка. Водачът ми ме прегърна: “Честито, Силвия, ти изкачи Ама Даблам!” Огледах се: “Това ли е върхът?” Видях будистките флагове на земята. Беше сигурен знак, че съм на върха. Разплаках се - вече от щастие”, продължава Силвия. Там е в 7 сутринта - 9 часа след тръгването от втори лагер. По време на качване - наглед цяла вечност, но дори по-бързо от очакваното.

Покорила върха и мечтата си, развява българското знаме. А то също си има специална история. Тъй като е тръгнала просто на трекинг, не носи трибагреник. Осъзнава го, когато вече съдбата ѝ е променена и пътува към базовия лагер за атака на върха.

Моли Нирмал Пурджа за съдействие. След двудневно търсене в Катманду не успяват да открият родния трибагреник. "Аз бях толкова убедена, че ще се кача на върха и му говорех, сякаш имам право да поставям и условия: “Без българския флаг, няма да се кача, да знаеш!” Човекът пак се видя в чудо. Два дни по-късно Нирмал дойде и каза: "Имаме изненада за теб.

В Катманду ушиха

специално за теб

български флаг

и току-що

го получихме

с хеликоптера."

Уникално! А непалците са невероятни хора", казва още тя.

И тук реши, че е време за голямо "благодаря" и на всички шерпи и водачи: "Те фиксират въжета, опъват палатки, носят багажи... Без тези страхотни непалци изкачването на един такъв връх, а пък да не говорим за 8-хилядниците, за повечето ще бъде почти невъзможно. А за хора като мен - дума да не става."

Но ето че с помощ - и от съдбата, и от водача, тя се качи на върха, в който се бе влюбила от пръв поглед.

“Постояхме малко горе, снимахме се набързо. Направихме кратка почивка, около двайсетина минути. И в този момент осъзнаваш какво ти предстои - да слезеш до базовия лагер. А той се вижда от върха. Като го зърнах, мисълта за пътя обратно пак ме потресе. Нямаш време да се зарадваш. Бялата вертикална стена отново е пред теб, но вече трябва да слизаш, да прилагаш други техники - за спускане. Отделно знаех, че при слизане стават най-много фатални инциденти. Погледнах от ръба точиците, които представляваха базовия лагер, представих си какво ме чака и пак изтръпнах. Спомняте си колко плаках на качване, нали? Е, на слизане плаках много повече. Постоянно спирах и ревях по тези въжета. Толкова треперех от страх - да не падна, да не направя грешка, да не полетя надолу. Беше много стръмно, много студено, много трудно. Технически е много сложно, но вече си изтощен и физически”, допълва Силвия. А след още 9 часа, или общо 18, отново е във втори лагер.

След 4 дни без сигнал на телефона първата работа след слизането до базовия лагер е да разбере как е семейството ѝ. Слава богу, всичко е наред.

Сега вече може да се зарадва. А семейството ѝ да се гордее. Тяхната Силвия се изкачи отвъд възможното.