Българите не са хомофоби. Просто не обичат да им казват какви са

Има една модерна диагноза, която периодично ни се поставя отвън и отвътре: че сме закостенели, подозрителни към различното, дълбоко хомофобски. Че сме последният балкански бастион на старото мислене. Че сме шумни в неодобрението и скъперници в приемането.

Само че истината – както често се случва – е по-сложна, по-иронична и доста по-българска.

В момента артистът Иво Димчев получава не просто подкрепа, а вълна, която трудно може да се побере в клишето „общество на омразата". След неговите публични изяви социалните мрежи не се превърнаха в кладенец на жлъч, а в арена на дебат, защита и откровено възхищение.

В подкаста ни „Неперфектните с Мила" той каза нещо, което по естеството си е провокация и социален тест едновременно:

„Напоследък много гей личности се слагат на високи постове, защото могат много лесно да бъдат контролирани."

Това изречение не беше удобно. Не беше политически коректно. Не беше безопасно. И точно затова отвори разговор. Димчев добави и нещо още по-интересно: че за негова изненада най-много подкрепа среща от хетеросексуалните.

Парадокс? Само ако гледаме България през шаблон.

Подкастът с него се превърна в един от най-гледаните епизоди изобщо – рекорден интерес, хиляди споделяния, цитати, разгорещени дискусии. Алгоритмите не поощряват теми, които обществото отхвърля. Те поощряват теми, които обществото иска да обсъжда.

А разговорът е форма на участие. Не на изтласкване.

Най-голямата ни поп звезда е Азис. И това не е скандал, а културна реалност

Нека си припомним още нещо очевидно и съвсем емпирично: най-разпознаваемата българска поп фигура в международен план е Азис.

Неговите видеа имат десетки милиони гледания. Песните му звучат от Балканите до Германия. Визуалната му естетика – нарочно преекспонирана, хиперболична, провокативна – отдавна надхвърли местния скандал и се превърна в поп културен феномен.

Да, имаше години, в които беше удобна мишена. Да, беше лесно да се шегуваме. Но какво направи обществото? Купи билетите. Пусна песните на сватби. Цитира репликите.

Това не е поведение на общество, което системно изтласква различното. Това е поведение на общество, което първо се шокира, после се смее, после свиква – и накрая започва да се гордее.

Ние сме като онзи роднина на семейно събиране, който първо мърмори срещу новия стил на племенника си, а след десерта вече му казва: „Абе, ти си много артистичен, бе."

Българската особеност: шумно неодобрение, тихо приемане

Ние не сме стерилно скандинавско общество тип Швеция, където социалните нагласи и институционалните решения вървят в перфектен синхрон. Не сме и модел на политически фронт срещу ЛГБТ общността като в Унгария.

България е пространство на парадокси.

Според европейските социологически изследвания подкрепата за еднополовите бракове у нас остава по-ниска от средната за ЕС. Но личната толерантност в ежедневието често изпреварва официалната реторика. Можем да имаме остри политически декларации и същевременно съседи, които носят супа на болен човек, без да го питат каква е сексуалната му ориентация.

Нашата култура не институционализира бързо. Тя първо тества. После обсъжда. После се шегува. И едва накрая приема.

Това е бавен процес. Но е процес.

Подкрепата не е лозунг, а личен жест

Когато Димчев казва, че най-силната подкрепа идва от хетеросексуални хора, това всъщност е социален маркер. Той показва, че разговорът постепенно се измества от идентичността към личността.

Световният опит го доказва: в САЩ културните образи на гей персонажи през 90-те подготвиха почвата за политически решения десетилетия по-късно. В Испания видимостта и човешките истории предшестваха законодателните промени.

Културата е лабораторията на бъдещето. А България винаги е експериментирала първо на сцената. Артистите поемат удара, обществото гледа, после аплодира.

Хуморът като национална стратегия

Българите не са стерилно толерантни. Ние сме саркастични. Обичаме да боднем с реплика. Да превърнем всичко в меме.

Но хуморът е начин за интеграция. Първо ще се пошегуваме. После ще споделим клипа. След това ще си пуснем песента на купона. И в един момент ще се окажем в компанията на човек, когото преди десет години сме наричали „скандален", а днес наричаме „нашия".

Това не отменя реалните проблеми. България има нужда от по-ясна институционална защита срещу престъпления от омраза. Има нужда от по-зрял политически разговор. Но да сведем обществото до етикета „хомофобско" е интелектуално опростяване.

Ние сме емоционално шумни. Понякога тромави. Често подозрителни към всяка външна оценка. Но когато обикнем някого – го обичаме без мярка.

Истинският тест е вниманието

Най-честният индикатор за обществена нагласа днес не са декларациите, а вниманието. Кого слушаме? Кого каним? Кого гледаме?

Фактът, че разговор с Иво Димчев чупи рекорди по гледаемост, означава не просто любопитство, а готовност за среща.

А срещата е обратното на омразата.

България не е утопия. Но и не е карикатура. Тя е общество в движение – понякога като стар влак, който скърца, но стига до гарата. Понякога като народен хор – шумен, многогласен, но в крайна сметка в тон.

И ако най-експортираната ни поп икона е Азис, а един от най-гледаните разговори в подкаст пространството е с Иво Димчев, може би диагнозата „масова хомофобия" е по-скоро мързелив етикет, отколкото социална реалност.

По-вероятно е да сме общество, което още учи езика на различието, но вече не иска да го заглушава. И това за страна с нашата история, темперамент и хронична склонност към драматизъм, всъщност е огромна крачка напред.