В дънки и маратонки към вечността: историята на първия дигитален светец (видео)

На площада „Свети Петър" във Ватикана звънът на камбаните се смесва с шумоленето на знамена и с приглушения плач на хора, дошли от четирите краища на света. Сред множеството стои Антония Салзано – майката на Карло Акутис. Очите й са насълзени, но в тях няма отчаяние, а особена светлина, сякаш се оглежда в нещо по-голямо от собствения си живот. Тя си спомня момчето, което настояваше да влиза във всяка църква, дори когато беше още на три, за да поздрави „разпънатия Исус и дарохранителницата". Днес това дете е обявено за светец. „Карло беше моят малък спасител", казва тя – не като въздишка, а като свидетелство.

Папа Франциск произнася думите на канонизацията с тихата категоричност на човек, който знае, че светостта може да се роди и в дигиталната епоха, облечена не в монашеска ряса, а в чифт дънки и с лаптоп под ръка. Карло е първият светец на хилядолетието, момче от XXI век, което превърна интернет в амвон и компютъра – в инструмент за евангелизация.

Роден през 1991 г. в Лондон, отгледан в Милано, погребан в Асизи – географията на живота му е кратка, но съдържанието й е безкрайно. Карло израства в семейство, в което вярата не е била в центъра на битието. Баща му не бил вярващ, а майка му била вярваща „по традиция", докато синът им не се превърнал в техен духовен водач. Той бил момче, което задавало въпроси, търсело отговори и ги намирало в Евангелието. На седем години получава Първо причастие – рядко позволяван жест, но в неговия случай неизбежен. Евхаристията става неговото слънце, около което се върти целият му живот.

„Хората, които се излагат на слънцето, почерняват. Хората, които стоят пред Евхаристията, стават светци", обичал да казва. Всяка сутрин Карло прекарвал време в молитва, всяка вечер търсел начин да направи добро. Когато връстниците му мечтаели за нови игри или дрехи, той настоявал да купи спални чували за бездомни. Когато случайно му върнали повече ресто за сладолед, настоял да се върнат по целия хълм до Асизи, за да върне няколко монети – „това са пари, изкарани с труд и жертви", обяснил. За него хората в нужда не бяха „скитници", а „създания на Господ".

Карло притежавал особена способност да преобразява хората около себе си. Един от най-ярките примери е семейният иконом Раджеш – индуист от Мавриций. Момчето го завеждало в църквата, обяснявало му търпеливо какво означава Евхаристията, защо „там е тялото на Исус, присъстващо в кръв, душа и плът". Раджеш споделя, че разговорите с Карло били като „изкачване към небето". В крайна сметка той приема християнството и нарича Карло свой „духовен учител".

Но Карло не бил затворен в света на мистиката – напротив, бил дете на дигиталната епоха. Създава изложба на всички признати от Църквата Евхаристийни чудеса – събитие, което обикаля света и днес. Той сам превеждал текстовете, проучвал източниците, оформял панелите. За него това била не просто страст, а мисия: „Ако хората видят чудесата, ще разберат, че Исус е жив."

През есента на 2006 г. обаче животът му се променя драматично. Карло се разболява от агресивна форма на левкемия. Болестта напредва бързо, но той я посреща със спокойствие, което смайва и близки, и лекари. „Умирам щастлив, защото не съм пропилял нито една минута в неща, които Бог не харесва", казва малко преди края. Последното му желание е да предложи страданията си за папата и Църквата.

На 12 октомври 2006 г. Карло напуска този свят едва на петнадесет години. Погребението му в Асизи прилича повече на празник, отколкото на траур – миграционни работници, индуисти, мюсюлмани, будисти и католици от всички възрасти идват да се сбогуват. „Още тогава започнаха чудесата", казва майка му.

И наистина – чудесата не закъсняват. В Бразилия дете с тежка малформация на панкреаса се излекува след молитва към Карло. В Коста Рика момиче, изпаднало в кома след катастрофа, се събужда, след като майка й се моли на гроба му. Ватиканът признава тези и други свидетелства, и именно те проправят пътя към неговата беатификация, а после и канонизация.

Днес тялото му е изложено в Асизи – в стъклен саркофаг, облечено в любимите му дънки и маратонки. Това е символичен жест: светостта вече не изглежда недостижима, тя говори на езика на нашето време.

Карло Акутис е не просто „светецът на интернет". Той е доказателство, че и в дигиталната ера светостта е възможна, че човек може да бъде „господар, а не роб" на технологиите. Неговият живот е притча за чистотата сред шума, за светлината сред пикселите, за това, че небето не е далечна утопия, а конкретна реалност, до която се докосваме, когато живеем с любов и вяра.

В деня на канонизацията му, докато площадът „Свети Петър" ехти от аплодисменти, майка му прошепва: „Сега той е официално там, където винаги принадлежеше."