София е град, който предизвиква полярни емоции – от любов до силна неприязън. Едно, обаче може да обедини всички, а именно, че под съчетанието на модерни и стари сгради се крие история отпреди 8000 години. Това място е видяло всичко: неолитни къщи, римски амфитеатри, църкви, джамии, пожари, атентати и бомбардировки. Населявано е от траките, които създават селището Сердонполис, по-късно наречено от римляните Сердика. Император Константин Велики толкова обичал града, че казал: „Сердика е моят Рим."
На 17 септември отбелязваме Деня на София. За първи път този ден е обявен официално за празник на столицата през 1992 г. До тогава е честван, предимно като църковно събитие. Датата се свързва с християнската мъченица Света София и нейните дъщери Вяра, Надежда и Любов, почитани на този ден в църковния календар.
Името "София" означава мъдрост на гръцки. Градът е обявен за столица на Княжество България на 3 април 1879 г. след като е предложен от проф. Марин Дринов, който изтъква географското му положение, че е в центъра на страната и е защитен от Витоша, Люлин и Стара планина.Тези и други аргументи надделяват и въпреки сантимента към Търново, София се превръща в столица. Тогава той е малко населено място, което обаче явно има потенциал за разрастване. Калните ориенталски улици постепенно се превръщат в прави булеварди с европейска архитектура. Под паважа често се показват останки от античността, римски надписи и каменни основи.
Сред най-забележителните места на града днес са православният храм "Св. Неделя", джамията "Баня Башъ", католическата катедрала "Св. Йосиф" и синагогата на София. Градът има и повече от 40 минерални извора, над 20 театъра и множество галерии и концертни зали.
По повод празника денят за учениците ще е присъствен, но неучебен като много галерии и музеи отварят вратите си с вход свободен. Без билети ще се влиза в Софийската градска художествена галерия, в детския център "Музейко", а пред катедралния храм "Св. Александър Невски" ще има концерт с вход свободен от 19.00 часа.
Мотото на София "Расте, но не старее" отразява идеята за динамично развитие, стъпило върху древна основа. Все пак голяма част от историята ѝ остава затрупана и се проявява незаинересованост към миналото ѝ. Така парадоксално, София е едновременно един от най-древните градове в Европа и един от най-скромно представените като материално наследство.
Когато днес крачим по паважа край Президентството или преминаваме край топлите струи на Централната баня, едва ли си даваме сметка, че под нас лежи един друг град – Сердика, градът, който Константин Велики е наричал „своят Рим". В един мартенски ден на 343 година в Сердика се събират над триста епископи от всички краища на християнския свят. Представете си глъчката по улиците – свещеници, носещи тежки свитъци, облечени в багрени одежди, придружени от войници и търговци, които бързат да предложат стоките си. Тук, в базиликите на Сердика, се обсъжда бъдещето на църквата, спорове разтърсват залите, а решението дали християнството ще се обедини или разцепи завинаги витае във въздуха. Тези стени са били свидетели на разисквания, които ще определят съдбата на милиони. И макар решенията на събора да не довеждат до трайно единство, самият факт, че именно София е избрана за арена на толкова съдбовен събор, говори за значението й още в онази епоха.
Векове по-късно, когато османските войски владеят града, животът в София приема друг ритъм – минарета извисяват гласовете си, търговци отдалеч струпват кервани край минералните извори, а самият Махмуд паша издига великолепни сгради, за да остави следа. Но под земята отново тлеят легенди – разказва се за тайни подземни ходове, които свързват храмовете в сърцето на града. Хората шепнели, че именно там са крили мощи и книги в бурни времена, че подземията пазели изходи за бягство, ако врагът притисне града. Истина или легенда – кой знае? Но и днес, когато археолозите разкриват нови пластове, историите сякаш сами изплуват от мрака.
И все пак, ако има една сграда, която е сърцето на София, това е църквата „Света София". Построена през VI век върху основите на още по-стари храмове, тя е оцеляла през толкова много съдбовни обрати, че сама по себе си е жива хроника на града. В продължение на векове нейните тухли са чували и молитви, и военни маршове, и възгласи на търговци от близкия пазар. Превръщана е в джамия след османското завладяване, а по време на земетресение минарето й се срутва и никога повече не е възстановено. В различни епохи тя е била и величествен храм, и руина, и забравен силует сред тревясали дворове, но никога не е изчезнала напълно. Когато през XIX век София отново започва да диша като столица на свободна България, именно „Света София" отново се въздига, като символ на непреклонност, мъдрост и памет. Не случайно градът носи нейното име – защото съдбата на тази църква е съдбата на самата София: падала е, рушала се е, но винаги е намирала сили да се възроди.
Ала може би най-силно София показва духа си в един от най-тежките моменти от новата си история – по време на бомбардировките през Втората световна война. В мразовити нощи, когато небето над столицата гори и улиците са покрити с пепел, хората намират убежище в мазетата, пеят тихо, за да не плачат децата, и вярват, че градът им ще оцелее. И той оцелява. От руините след войната София отново се надига, по-силна, по-упорита, сякаш за да докаже, че „расте, но не старее" не е празна фраза, а живо пророчество.
София не е просто столица, тя е град, който пази в себе си цели пластове светове. Да вървиш по нейните улици е като да четеш книга с преплетени епохи – от римските камъни под земята до модерните фасади, от камбаните на храмовете до ехото на джаз в софийските барове. И когато спреш за миг и вдишаш въздуха й – смес от дим, липи и история – усещаш, че тук времето не тече като другаде. То се завихря, прелива, напомня и зове. София е град, който не те оставя равнодушен, защото не е просто място – тя е жив организъм, памет и надежда, древност и бъдеще в едно. И затова, докато има кой да я помни и обича, София наистина ще расте, но никога няма да остарее.
Коментари (0)
Вашият коментар