Детето, което отчаяно се опитва да бъде чуто

Понякога в едно семейство толкова силно пренебрегват мнението и нуждите на детето, че за него става жизнено важно да достигне до другите. Да привлече внимание. Да бъде видяно, и то не формално, а истински - в своите чувства, страхове и преживявания.

В някои домове атмосферата още от самото начало показва на детето, че трябва да бъде „по особен начин". Да се държи зряло, тихо, контролирано. И то бързо разбира, че не може да си позволи спонтанност. Научава се прекалено рано да се грижи за мама, а понякога и за други възрастни. Става човекът, който успокоява, балансира, пази.

Постепенно това дете възприема, че интересите на другите винаги са по-важни от неговите собствени. Осъзнава, че доброто отношение трябва да се „изработи": с отлични оценки, с това да спасява мама от нейните страхове или от трудните характери в семейството. Така се превръща в контейнер за чужда тревога, гняв или вина, в междинна награда или съдия в битките на възрастните.

Колкото и да се старае, все е „недостатъчно добро". Свиква да живее в постоянен токсичен срам, който го убеждава, че никога не достига очакванията. А най-дълбоката му потребност - да бъде видяно и разбрано - остава неутолена.

Но тук се появява и един парадокс. Това вече пораснало дете не знае кое е всъщност и какво иска. Целият му живот е бил адаптация към нуждите на средата. Истинската му същност остава скрита дори от самото него. Така то се опитва да получи разбиране чрез онова, което познава: чрез старателно съответствие, чрез покриване на очакванията, чрез предизвикване на възхищение.

Възхищението често става заместител на любовта. Но това е сурогат, който не храни. Невъзможно е да се наситиш на аплодисменти, когато всъщност копнееш някой да види истинското ти „аз". Показваш изработения си образ, но оставаш гладен. И сам.

Затова тези хора често порастват много самотни. Никой не ги познава в дълбочина. Те показват само частичка от себе си и почти никога не са откровени, отпуснати и искрени. Може би дори не знаят какво означава това.

В техния свят не е имало място за искреност. Имало е строги изисквания да съответстват на представите на другите. И, без да го осъзнават, като възрастни те често носят същите изисквания навън. Раните, които са преживели, понякога стават рани, които причиняват. До тях човек лесно може да се почувства „недостатъчен", неуместен, все едно трябва да се подобрява, за да бъде приет.

Те живеят в това усещане от ранно детство. И несъзнателно го пресъздават около себе си - създават поле от напрежение, студенина, неловкост и постоянна оценка.

Но истината е, че във всеки от нас има поне малка част от такъв човек. И точно затова е важно да подходим със състрадание - както към себе си, така и към другите. Това е първата стъпка към излекуване на стари рани и към по-истински, по-човешки връзки.