"Мамник" и (не)финалът на посредствеността

Има сериали, за които спорът около финала е знак за живо изкуство. Има и сериали, при които спорът е знак, че нещо важно по пътя е останало недоизмислено. „Мамник" тръгна с реален заряд: силна литературна основа, рядка за българския екран фолклорна мистерия, амбиция да се излезе от баналния телевизионен реализъм и дори много добър първоначален зрителски интерес. Първият епизод привлече 340 000 зрители в най-гледания момент, а преди финала БНТ отчете, че за 11 епизода сериалът е достигнал до близо 2,2 милиона зрители. Тоест тук не говорим за маргинален проект, който никой не е забелязал, а за продукция, на която публиката наистина даде шанс.

Точно затова разочарованието от финала тежи повече. Защото „Мамник" не се провали в стартовата линия. Напротив, сериалът дойде с достатъчно добър материал, за да създаде очакване, че може да стане рядко попадение: жанров, атмосферен, локален като митология и модерен като разказ. Филмови критици в началото го приветстваха като смел ход за българската телевизия и като проект, който се опитва да стои по-близо до северните трилъри и британските минисериали, отколкото до познатата местна инерция. Похвалени бяха именно камерата, мъглата, слуховете, отказът легендата да бъде превърната в буквална атракция. Това са истински качества. Проблемът е, че качествата на концепцията не се превърнаха докрай в качества на изпълнението.

Най-важното за „Мамник" е, че той почти до края остава по-силен като обещание, отколкото като завършен резултат. Атмосфера има. Среда има. Има и похвална жанрова дисциплина в решението свръхестественото да не бъде изсипано наведнъж върху зрителя. Но това, което един истински добър сериал прави, е не просто да държи загадката жива, а да натрупва драматургичен капитал, който накрая да бъде изплатен. Тук именно „Мамник" се пропуква. Финалът остави не толкова онова сладко безпокойство на голямото кино, а по-скоро усещане, че сериалът се е уплашил от собствената си сложност и е предпочел да я замъгли вместо да я овладее.

Това усещане не е произволно. БНТ анонсира финала с обещание, че „всяка следа и всички загадки ще получат своя отговор", а след последния епизод критиците обобщиха реакцията доста точно: отвореният край е поставил повече въпроси, отколкото отговори, и е разделил зрителите. Между обещанието за развръзка и реалното впечатление за недоразрешеност стои целият проблем на „Мамник": сериалът продаваше усещането за прецизно сглобена мистерия, а завърши като произведение, което разчита публиката сама да свърши част от работата, която сценарият и режисурата е трябвало да доведат до край.

Тук е важно да бъдем коректни към сериала. Не, проблемът не е в това, че финалът е отворен. Отвореният финал сам по себе си не е интелектуално превъзходство, но не е и дефект. Дефект е, когато отвореното е всъщност недоизработено. Големият отворен финал те кара да мислиш, без да се съмняваш, че авторът знае какво прави. Слабият отворен финал те кара да мислиш дали авторът изобщо е успял да овладее материала. При „Мамник" по-силно остава второто усещане. И именно затова част от зрителите не реагираха с възторг, а с раздразнение.

Още при старта критични гласове видяха този риск. Някои критици писаха, че сериалът има добра литературна основа, но всъщност е „стандартен български сериал с обичайните недостатъци" на все още зараждащата се телевизионна традиция. Това не е просто лоша рецензия за първи епизод. Това е диагноза, която финалът по-скоро потвърди. Когато един проект има силна основа, има добър маркетинг, има публика, има тема и има шанс да стане събитие, но накрая пак оставя вкус на недоизпипаност, тогава вече не говорим за единична грешка, а за системен дефицит на професионализъм в довършването.

В „Мамник" този дефицит личеше на няколко нива. Първо, в ритъма. Сериалът поиска от зрителя търпение и бавна инвестиция, но не винаги връщаше това търпение с достатъчно плътни сцени. Бавният ритъм не е проблем, когато под повърхността кипи смисъл. Проблем е, когато бавността започне да прилича на разтягане. Второ, в драматургичната артикулация на персонажите. При такъв тип мистерия героите трябва не просто да пренасят сюжета, а да го зареждат с вътрешни конфликти, за да не остане всичко в полето на мъглата, горите и „нещо идва". Трето, в тоналната увереност. „Мамник" ту успяваше да бъде фолклорен трилър, ту залиташе към телевизионна условност, която разреждаше напрежението. Това е мястото, на което добрата идея спира и започва аматьорското изпълнение.

Да, думата е тежка, но тук е точна. Не защото сериалът е бездарен. Не е. А защото в него твърде често личи не липса на амбиция, а липса на майсторство, което да преведе амбицията в прецизен, убедителен и последователен резултат. В киното и телевизията има огромна разлика между намерение и реализация. Българските продукции често разчитат да бъдат оценени за смелостта на намерението, за „важната тема", за „жанровия риск", за „авторската позиция". Но зрителят не гледа намерения. Той гледа сцени, диалог, ритъм, логика, актьорски взаимодействия, монтаж, изграждане на напрежение и качество на развръзката. По тази мерна единица „Мамник" е не провал, а пропусната възможност. И това е по-интересно, но и по-тъжно.

И именно тук „Мамник" престава да бъде само разговор за един сериал и се превръща в разговор за българското кино и телевизионна култура изобщо. Защото той се нарежда в един вече добре познат местен модел: идея, която звучи по-добре, отколкото е изпълнена; авторска претенция, която иска възхищение заради намерението си; и край, който очаква да бъде оправдан с думите „не всичко трябва да се обяснява". Всъщност трябва не всичко да се обяснява, а всичко да бъде художествено овладяно. Това са различни неща.

Оттук идва и по-неудобният въпрос. Защо толкова често у нас получаваме именно такива резултати: достатъчно добри, за да искаме да ги защитим патриотично, но недостатъчно добри, за да ги защитим професионално? Част от отговора е в културната ни среда, която прекалено дълго противопоставя „комерсиално" и „стойностно" сякаш доброто жанрово кино е нещо срамно. В развитите индустрии няма такъв комплекс. Там знаят, че масовото кино не е непременно тъпо, а авторското не е непременно скучно. У нас обаче твърде често има презрение към филма, който иска да бъде гледан, а в същото време няма достатъчна способност да се направи и онова високо авторско кино, което да компенсира липсата на публика с неоспорима художествена мощ.

Резултатът е междинна територия, в която произведенията нито печелят залата, нито създават онзи категоричен естетически респект, който кара всички да замълчат. В този смисъл „Мамник" е показателен. Той не е празен, но не е и изкристализирал. И понеже е по обществена телевизия и работи в контекст на публична култура, около него неизбежно стигаме и до темата за парите, критериите и отговорността.

Законът за филмовата индустрия урежда държавното подпомагане на българската филмова индустрия, а Националният филмов център организира конкурсните механизми за различните категории филми и проекти. Тоест държавната намеса не е периферна, а структурна. Същевременно в самата професионална среда критиките към модела не са нови. В анализ за Toest се казва директно, че системата има нужда от реформа, че качеството, а не количеството, трябва да води процеса, и че участието на действащи кинотворци в оценяването на проекти на колеги създава „прикрит конфликт на интереси" и „омагьосан кръг". Същият текст критикува и начина, по който фестивалният живот се поощрява в служебните оценки, дори когато филмите почти не стигат до публика, както и логиката на количество за сметка на видимост и реално културно въздействие.

Тук вече може да се каже и по-просто: у нас отдавна има съмнение, че системата не възнаграждава достатъчно убедително най-добрия възможен резултат, а по-скоро обслужва устойчиви вътрешни кръгове, натрупани биографии и познат механизъм на взаимно разпознаване. Това не е доказателство, че всеки финансиран проект е слаб. Не е и доказателство, че всеки уважаван автор е „обичаен заподозрян". Но е достатъчно сериозен обществен проблем, когато самата гилдия говори за омагьосан кръг, лобита, конфликт на интереси и система, която отблъсква младите. Точно тогава вече имаме правото да попитаме: кой носи отговорност, когато поредният проект е амбициозен на хартия, но посредствен на екран?

И понеже този разговор често се изкривява, нека го кажем ясно: никой не иска държавата да финансира само филми, които приличат на касови комедии. Но е разумно да искаме държавата да финансира най-качественото възможно кино, а не киното, което най-добре умее да се легитимира вътре в системата. Не е проблем един филм да бъде труден. Проблем е да бъде слаб. Не е проблем да не е масов. Проблем е да не е достатъчно добър, за да оправдае собствената си претенция. Не е проблем да не угажда на зрителя. Самият Виктор Божинов казва, че не е привърженик на разказ, който угажда на очакването на зрителя. Това е напълно защитима позиция. Но срещу нея стои едно голямо професионално задължение: щом отказваш да угаждаш, трябва да предложиш нещо по-високо от угаждането. Трябва да предложиш форма, дълбочина, дисциплина и художествена необходимост. Иначе високомерният отказ от „комерсиално" остава просто алиби за недоизпипаност.

В случая с „Мамник" това е особено видно, защото сериалът наистина имаше всички предпоставки да стане малък пробив. Има добър изходен текст. Има локален митологичен нерв, който не е евтин фолклорен кич. Има частично работеща визуална среда. Има публика, която влезе в историята с доверие. Но в най-важния момент, когато трябваше да покаже контрол над материала, сериалът се върна към стария български навик: да искаме похвала за смелостта да сме опитали, вместо да понесем строгата оценка за това какво реално е излязло.

Затова финалът на „Мамник" е важен. Не защото е „лош" в най-елементарния смисъл, а защото концентрира в себе си един по-голям национален проблем на екрана: имаме идеи, имаме амбиция, имаме често и талантливи хора, но твърде рядко имаме безпощадната професионална култура, която превръща добрата идея в безспорно добър резултат. А когато този недостиг се срещне със система на финансиране, която самата гилдия критикува като затворена и деформирана, тогава вече не говорим само за естетика. Говорим за обществена сметка.

„Мамник" заслужава да бъде обсъждан не защото е шедьовър, а защото е много точен симптом. Той показва колко гладна е българската публика за жанрово, по-смело, по-различно местно съдържание. И едновременно с това показва колко често същата тази публика е карана да приема полуготовото за авторско, неовладяното за дълбоко и недоразказаното за изтънчено. Финалът на сериала не просто раздели зрителите. Той оголи стария въпрос: кога най-после ще спрем да бъркаме амбицията с качество?