ДИМИТЪР СТАЙКОВ
Какъв късметлия е Стефан Цанев! Пиесата му “Процесът против богомилите”, която самият той определя за най-съдбовната си творба и май е единствената българска, която е в руслото на европейската интелектуална драма (Ануи, Жироду, Дюренмат и пр.), бе избрана от Маргарита Младенова за сцената на Народния театър, където пък художникът Никола Тороманов-Фичо развихря въображението си на магьосник. Този тандем привлича композитора Асен Аврамов за музика, която е действащо лице в представлението, и актьори, които правят най-качествените роли в живота си. На “Процесът...” публиката е изпълнила залата до последното място и слуша нелеката афористична реч от сцената, без да гъкне. Все едно, че представлението е във виенския “Бургтеатър”.
Демиургът на сцената е Деян Донков в ролята на цар Борил. Той задвижва зрелището, важен баланс на интелектуалния диалог, излагащ постулатите на еретиците. Борил насъсква, обещава, подмазва се, ужасява се, напада, отстъпва, гневи се, наслаждава се. Деян майстори тези преживявания зрелищно, преувеличени в линията на царя, който се прави на шут. Или в линията на шута, който се прави на цар. Циркът се допълва от изстъпленията на царица Целгуба (Рени Врангова), която, почувства ли се застрашена, вика на помощ своите кумани, от комичните коментари на Палача (Теодор Елмазов), поникващ сред зрителите на първия ред, от метаморфозите на Инквизитора (Христо Ушев), готов да се отрече от българския си произход, от безплодните питания на принцеса Мария (Теодора Духовникова) на кой цар е дъщеря - сегашния или бившия. Над всички блести Деян Донков, неспирно заливащ сцената с енергията си.
Този Борил ще го убият 7-8 пъти. И той отново ще се появява, символ на неизбежната власт, колкото и жалка да е. Тя е неизтребимото зло, борбата, срещу което еретиците са готови да заплатят с живота си. Групата се води от поп Стефан (Иван Бърнев), идеологaт на протеста. Ще се уловим, че гледаме Деян Донков, но слушаме Иван Бърнев. Благ и хрисим, поп Стефан-Бърнев проповядва смес от протестантство и социализъм, идеи, които звучат справедливо и застрашават всяка власт над човека, била тя светска или духовна.
Съдебният процес се води в устието на гигантски фунии, които се придвижват по широчината и дълбочината на сцената. Невиждана инсталация на Фичо движи фигурите на сцената. Актьорите балансират върху техните елипси и извън метафората на времето, което отсява важното и непреходното към тесния край на фуниите, инсталацията служи за допълнително раздвижване на действащите фигури. Така Тороманов се изравнява с режисурата по значимост и въздействие на концепцията. Именно фунията е виновна за динамиката на Патриарха (Йосиф Шамли) и на обвинителя Презвитер Козма (Христо Петков) - гимнастиките им по стените на съоръжението засилват комичната ортодоксалност на първия и комичния демонизъм на втория.
За първи път в театралния ми опит гледам представление, на което най-силно подхожда определението спектакъл. Екипът е успял да отстрани каквито и да са намеци за българска почва на случващото се и да му придаде наднационални пространства на сладостта от зрелището.
Коментари (0)
Вашият коментар