В китайската философия съжителстват нумерология, изучаване на природата и управление на държавата

След 70-те години на ХХ в. Китай става все по-динамична и интересна от социално-икономическа и политическа гледна точка държава. Трансформациите в живота на китайския народ са съпътствани и с фундаментални промени в начина, по който е изучаван Китай и китайското културно наследство. Книгата на харвардските учени и признати авторитети Джон Феърбанк и Мърл Голдман „Кратка история на Китай” е прецизен преглед и задълбочен анализ на историческите събития и процеси в Китай и тяхното изучаване и осмисляне. Книгата е част от поредицата на Книгоиздателска къща „Труд”, посветена на историята на страните по света. В този откъс ви предлагаме изследване на основни разбирания на китайците за космическите и природните закони, формирани в древността, които продължават да изграждат мирогледа им до наши дни.

КОСМОЛОГИЯ НА ВЗАИМОВРЪЗКИТЕ

Според китайците по времето на Хан земята, Небето и хората са в непрекъсната връзка и взаимно си оказват влияние. Те намират мястото си във Вселената във връзката между небесните явления, природата и човешкото общество. Тази „космология на взаимовръзките”, или както Джон. Б. Хендерсън (1984) я нарича „взаимоотношенията между микрокосмичния човек и макрокосмичната природа”, е онагледена в класическия китайски текст Хуайнан Дзъ („Мъдреците от Хуайнан”). В него е казано, че „заоблеността на главата наподобява небето, а формата на стъпалата наподобява земята. Небето има четири сезона, пет фази, девет части и 366 дни. Човекът, подобно на него, има четири крайника, пет вътрешности, девет отверстия и 366 стави. Небето има вятър и дъжд, студ и горещина. Човекът дава и взема, радва се и се гневи… Ето защо очите и ушите са слънцето и луната; кръвта и духът са вятърът и дъждът”.

След като приликите – нумерологични, анатомични, физиологични и морални – между човека и останала част от природата са установени, всеки философ може да ги използва. Дори в наши дни китайците слагат номера и цифри на важни събития – например движението „Четвърти май” от 1919 г. (на китайски – 5–4). Тази силно изразена тенденция към нумерологичност намира изражение в доктрината за петте фази, известни още като петте елемента, това са вода, огън, дърво, метал и земя. Според космолозите от времето на Хан съществуват пет планети (тези, които са били видими), пет сезона, пет посоки, пет цвята, пет музикални тона, петима мъдри императори, пет човешки вътрешности, пет отверстия, пет животни, пет зърна, пет планини, пет наказания и т.н. Тази система може да бъде използвана, за да се обясни промяната като явление, тъй като след всяка фаза има последваща такава – огънят произлиза от дървото, земята произлиза от огъня, металът произлиза от земята, водата произлиза от метала и дървото произлиза от водата. Има варианти, в които фазите могат да бъдат подредени в различна последователност – например дървото е победено от метала, металът се смалява от огъня, водата загася огъня, земята блокира водата, а земята се обработва с дърво.

Тази структура на взаимовръзки и следствия не е строго определена и става повод за голям брой философски спорове. Съществува сериозен проблем при опитите да се намери съвпадение и корелация между петте фази и четирите сезона или например четирите страни на компаса. Корелативните мислители в Средновековна Европа срещат сходни проблеми – например при опитите да се намери съвпадение между деветте музи и осемте небесни сфери.

Китайските мислители са изключително находчиви при обвързването на корелативното мислене с понятия като ин и ян или пък десетте небесни ствола и дванадесетте земни клона (ган и джъ), които образуват цикъл от 60 единици за отмерване на времето. (Всяка от 60-те единици може да бъде описана с два знака от набор от 10 или 12.) Циклите от 60 единици стават база за сериозни научни разработки, но най-разпространеният китайски способ е този с 64 хексаграми в Книгата на промените. Той включва шест групи от по шест успоредни линии – начупени или не. Всяка от образувалите се 64 фигури има определено значение, което може да се използва за предсказване на бъдещето.

Корелативното мислене е познато на всеки антрополог, изследващ която и да е древна цивилизация. То по никакъв начин не е уникално за Китай, но именно в тази страна успява да придобие особена популярност и да доминира във философското мислене в продължение на необичайно дълго време, главно поради особеностите в организацията на държавата и обществото. Императорът е в центъра на всичко, което помага на идеите на корелативното мислене да се превърнат в доктрина, особено схващането за феноменалността на неразривната връзка на императора с природата.

Природните явления не стават по-малко мистериозни само защото с течение на времето свикваме с тях. Днес ние възприемаме идеята за гравитацията, според която всички тела влияят на други тела, намиращи се на разстояние от тях. В епохата на Ранния Хан се смята, че съществува всепроникващ етер (ци), с помощта на който хората и природните процеси си взаимодействат. Корелативната космология може да бъде определена като грешна само защото не е научно доказуема. Идеята за резонанса (ганин), според която дърпане на една струна на лютнята предизвиква отзвук в друга, е присъща и на добродетелната взаимност (на всяко добро дело трябва да се отговори със същото). Друг пример за резонанс е добрата постъпка на владетеля, която е пример за пода¬ниците му.

Това обяснение на природните и обществените явления с корелации и взаимовръзки в периода на Ранната Хан насочва китайските естествоизпитатели към научното мислене, особено в сферата на китайската медицина, както отбелязва Нейтън Сивин (1987). Установява се, например, че някои точки за акупунктура в човешкото тяло контролират нервната чувствителност в други точки от тялото, макар акупунктурната упойка да е разработена едва през XX в. Алхимиците, които са едни от пионерите на китайската наука, извличат голяма полза от корелативното мислене, чието влияние е осезаемо в почти всяка сфера на китайския живот, свързана с наука и познание.

В западния свят корелативната космология има основна роля за изграждане на мирогледа в Древна Гърция – период, съвпадащ с управлението на Ранната Хан в Китай. Влиянието му върху синкретичните мислители от Ренесанса е дори по-силно. Спорната взаимовръзка между някои елементи и понятия, както и прекалената всеобхватност на някои корелации с течение на времето пораждат скептицизъм. Водещи учени от ерата на Сун изразяват съмнение в резонанса между природните явления и поведението на императора. Корелативното мислене е създадено главно на базата на спекулации и въображението на хората. Ето защо то не може да бъде използвано за обяснение на множество явления – например в областта на астрономията, при която теориите за съвпадения и корелации не могат да обяснят сложните и безкрайно различни движения и разположения на небесните тела.

Натрупаните с течение на времето знания по отношение на космологията се насочват към намиране на връзка между ритуалите, изпълнявани от владетеля, и цикъла на сезоните или други природни и небесни явления и феномени. Ритуалите, изпълнявани от императора, стават все по-сложни и спрямо тях се налагат все повече изисквания, тъй като те датират от хилядолетия – още от времето на оракулските кости от епохата на династията Шан. Движението на небесните тела се наблюдава и описва много детайлно и внимателно, като в резултат на това се създават забележително точни описания и схеми на точното време, в което основните планети се появяват и впоследствие изчезват от небосклона между 246 и 177 г. пр.Хр. Не по-малко внимание се отделя и на ритуалите, изпълнявани от и за императора, тъй като учените забелязват връзка между тях и природните явления, базирайки се на концепцията за резонанса. Тази идея за взаимно влияние е особено приложима при взаимоотношенията на владетеля с Небесата. Хората имат основна роля в космичния процес, ето защо само една грешка от тяхна страна може да наруши равновесието и баланса в него. Лошото управление на императора може да доведе до природна катастрофа – падането на метеорит, земетресение, наводнение или слънчево затъмнение могат да се тълкуват като отговор на природата на управлението на владетеля.

ИМПЕРАТОРИ И УЧЕНИ

Учените от императорския двор, последователи на конфуцианството, имат инструмент, с който да контролират поведението на императора. С помощта на корелативната космология те могат да тълкуват предзнаменованията така, както са го правили шаманите в Анян. Само и единствено учените могат да тълкуват връзките между природните явления и управлението на страната, ето защо придворни учени като Дун Чжуншу (ок. 175–105 г. пр.Хр.) започват да определят как владетелят да управлява страната и действията му като цяло, за да не настройва природните стихии и космоса срещу себе си и страната. Бенджамин Шварц (1985) отбелязва, че „космологичното конфуцианство на Дун Чжуншу утвърждава космичния статус на универсалния владетел”, но и добавя, че „в случая Дун Чжуншу използва Хан Уди като мярка за възпиране и забрана”. Казано с други думи – предзнаменованията могат да се тълкуват от учените по начин, изгоден за тях в дадения момент – най-вече за постигане на определени политически цели.

Последователите на конфуцианството вземат връх над останалите философски школи от епохата на Воюващите държави, тъй като се самоопределят като абсолютно необходими на императора съветници, превръщайки се реално в такива. В контекста на историческата епоха, според Артър Ф. Райт това означава, че „образованият елит… се съюзява с монархията. Монархът осигурява органите и лостовете на властта – трона, полицията, армията, органите за социален контрол. Учените от своя страна осигуряват знанието на законите и на държавното устройство, намирайки начин да направят властта на владетелите легитимна, което е предпоставка за доброто функциониране на държавата. И монархът, и образованите му съветници са привърженици на общество, съставено от две класи на базата на земеделието”.

Императорите от Хан отдават най-голямо значение на ритуала, свързан с отдаване на почит към Небето, и поддържат стотици светилища на починали императори – предци на властника. За високопоставените чиновници и учените от императорския двор обаче прецедентите, поставени от предишни владетели, записани в класическите книги, представляват сериозна пречка при осъществяване на плановете им. Конфуцианството при Хан се обособява като отделна школа и философско течение, когато през 124 г. пр.Хр. е основана имперската академия. Има специалисти в областта на петте класически книги – „Книга на промените” (гадаене и предсказателства) – И-цзин (И-Чин), „Книга на документите” (история) – Шу-цзин (Шу-чин), „Книга на песните” – Шъ-цзин (оди, древни народни стихотворения), Чънцю или „Пролети и есени” (хроники на Конфуцианската държава на Лу в Шандун) и Ли-цзи – „Книга за ритуалите”. Императорите от династията Хан искат да намерят талантливи учени, които да изследват и тълкуват класическите книги, и добавят познаването им към критериите за избор на държавни чиновници, както и писмен изпит върху книгите на Конфуций. В средата на II в. пр.Хр. броят на учениците в академията е около 30 000. Те вероятно са смятани за учени, като не всички се намират в нея по едно и също време.

Конфуцианският кодекс за поведение на личността също води началото си от класическите книги според учените. Въпреки че основните постулати в него са определени по времето на неоконфуцианството при Сун, много основни понятия и принципи са създадени от философи от различни школи, живели преди епохата на Хан. В основата на кодекса за поведение на личността е залегнала необходимостта от създаване на йерархия, ясно изградена през праисторическите времена. Според този основен постулат ред може да бъде постигнат само когато хората са строго организирани на базата на превъзходството един спрямо друг. Този принцип на йерархичност изразява по-скоро задължения, отколкото права, базирайки се на схващането, че ако всеки човек изпълнява това, което се изисква от него, той ще получи това, което му се полага и заслужава. Синът трябва да се подчинява на баща си и да получи неговото одобрение за своите постъпки. Ако всички в обществото изпълняват задълженията си, създаденият ред ще е от полза за всички.

Най-важното от всички задължения е лоялността. Във формата си на синовна преданост тя е гаранция за патриархалния контрол над семейството. По отношение на държавата лоялността е гаранция, че държавните чиновници и служители безусловно ще подкрепят императора и неговата династия. Тази идея е толкова дълбоко вкоренена в мисленето на китайците, че при смяна на управляващата династия много често служителите на предишната предпочитат да се самоубият, отколкото да служат на новата.

Силата на тази лоялност обаче може би е причина за аномалия, която все още не може да намери логично обяснение. Един момент в биографията на някои бележити държавни служители конфуцианци е неизяснен – тяхното обезглавяване. Фактът, че служители на по-късни династии са пребивани публично, може би е свидетелство за безграничен деспотизъм. Защо обаче обезглавяване? Със сигурност то е важно не само като последствие за наказаната жертва, но е и символ на ценностите на държавата. Как е възможно императорът да обезглави служителите си само на базата на правото, което той и предците му имат от незапомнени времена?

Впоследствие ритуалът става по-малко кървав. През 1858 г. императорът изпраща копринена тетива на високопоставения служител, който преговаря за подписването на първите договори с Великобритания, Франция и САЩ и е унижен от чужденците. Разрешено му е да се самоубие с помощта на слугите си.

Имперското конфуцианство има и правно измерение. Бенджамин Шварц (1985) подчертава, че в законодателните текстове владетелят е „поощряван да използва цялата строгост на закона срещу непочтителните и непреклонните, за да могат наказанията да достигнат до дълбините на семейните взаимоотношения, където родствените връзки трябва да са на първо място… Добродетелността на владетелите се проявява както в налаганите от тях справедливи наказания, така и в силата на моралното им въздействие и влияние”.

Оттук следва да бъдат изведени някои заключения. Първото от тях е, че ролята на императора включва неговите постъпки да са спонтанни, непредсказуеми и дори ирационални – за разлика от тези на бюрократите, чиито действия трябва да са напълно предсказуеми и рутинни. Чиновниците трябва да създават и търсят ред. Императорът може да го променя или дори разрушава из основи, ако реши. Второто важно заключение е, че императорът има неоспорима и неотменна власт върху живота и смъртта. Жертвата няма права – най-малкото защото доктрината за човешките права не е част от китайската политическа теория. Трето и най-важно – императорът има неотменното право да екзекутира чиновник без съд и присъда и без право на каквото и да е обжалване. Поданиците му може да са ужасени от това, но нямат никакви правомощия. Могат обаче да организират групов протест или дори бунт. Това право на императора без съмнение е наследство от епохата на Воюващите държави, когато убиването на животни при лов и на хора при военни действия е част от „професионалните” задължения на владетеля, дори след като човешките жертвоприношения вече не се практикуват.

Възниква въпросът дали съвременните западни и китайски учени не подценяват непреходната роля на императора в системата от вярвания на китайския народ. Синът на Небето е еквивалент на това, което хората от западния свят биха нарекли Бог на земята – човек, въплътил в себе си божественото. Храмовете в Китайската империя са място за отдаване на почит към императора. Може би е по-лесно да разберем неотменното право на императора да екзекутира служителите си от гледна точка на божественото му проявление в китайското общество. Конфуцианецът не се притеснява от възмездие за постъпките си в отвъдния живот – неговият живот няма проекция в дългосрочен план, императорът винаги може и да го награди и поощри, и да отнеме живота му по свое усмотрение. Хората от Западна Азия и Европа вярват в задгробния живот и се страхуват от Ада, докато конфуцианците са по-скоро загрижени за моментното си състояние, страхувайки се най-вече от възможния гняв на императора. Бог е на трона си в двореца в столицата. Всеки държавен служител подчинява действията си на това съждение. Ако чиновник бъде обезглавен, китайците ще го възприемат така, както хората от Запад гледат на „Божията промисъл”.

В този ред на мисли се появява сериозен въпрос по отношение на взаимовръзката между уън и у. Понятието уън обхваща в себе си писаното слово и неговото влияние върху мисълта, морала, убежденията и културата – за по-кратко – гражданския ред. У въплъщава използването на насилие и определя военното дело. Ученият конфуцианец благоговее пред уън и презира у. Може би е уместно да се твърди, че у (включващо в себе си основаването на династии, унищожаването на бунтовници и злодеятели, както и наказанията на чиновници) е по-силният елемент в комбинацията уън-у. Дали лоялността като добродетел (аспект на уън), например, е толкова силна и пораждаща подчинение, колкото страхопочитанието към императора (част от у). Изглежда, че винаги, когато трябва да установи контрол над дадена ситуация, императорът използва заплашителността на страхопочитанието. Нека вземем за пример най-великия историк на Китай – Сима Циен. Както Едвин Райшауер (1960) отбелязва, той „наследява поста на придворен астролог и по този начин си осигурява достъп до имперската библиотека… според самия него просто за да довърши историческия труд, започнат от баща му – Сима Тан. Това обаче е само претекст за това, което всъщност е най-дръзкото му начинание – продължаване и разпространяване на най-голямото достижение на Конфуций – подредбата на изворите за миналото по начин, по който ще бъдат предадени и запомнени в бъдещето. Сима Циен очевидно е дързък и изключително начетен човек. През 99 г. пр.Хр. той се обявява в защита на бележит китайски генерал, който е принуден да се предаде на хунну. Хан Уди наказва тази дързост, като нарежда да го кастрират”.

Наказанието да бъдеш кастриран е второто по сила след обезглавяването. По този начин се отнема възможността на мъжа да има мъжка рожба, която да продължи рода му и според религията на китайския елит да изпълнява семейните ритуали на почит към предците, с които да успокои духовете им. В периода от 99 г. пр.Хр. до смъртта си през 85 г. пр.Хр. Сима Циен най-вероятно довършва великото си дело на организиране на китайската история. Можем ли да смятаме, че не е работил под заплаха в резултат на кастрацията?

Дали тази заплаха е оказала влияние при написването на „Записките на великия историк” (Шъдзи), можем само да гадаем. Написаното от Сима Циен по отношение на управлението на Хан Уди се ограничава почти само в началните редове. Сима не се занимава с въпроса за легитимността на императора и това кое му дава право да кастрира или екзекутира поданиците си. Може би тук има нещо, което трябва да бъде разгледано критично.

Както Томас Метцгер (1973) отбелязва, императорът използва всички възможни и познати тогава санкции – принудителни, парични (поощрителни) и нормативни, комбинирайки ги според конкретната ситуация. Според Метцгер употребата на брутално насилие обикновено е съпроводена с изблици на морално възмущение, насочено към постигане на нормативно обосноваване в кръговете на елита в китайското общество.

Императорът има пълна власт над учените и чиновниците, което автоматично го прави всевластен господар на книгите и образованието – системата на обучение и предаване на знанието на младото поколение. Почти всяка династия поощрява и финансира писането и събирането на книги. Деструктивното отношение на първия император на Цин към книгите и учените е по-скоро изключение, отколкото характерно за другите императори. Р. Кент Гай (1987) прави заключение, че ако „изкуството на управлението и това на писането са се развили паралелно в Древен Китай, то съзнанието за единството им е твърде възможно да е в основата и на конфуцианските, и на законодателните схващания и виждания за наука и управление”.

Подобно заключение може да се направи и по отношение на образованието. Може би би било твърде пресилено да наречем имперската академия (Тайсюе), открита през 124 г. пр.Хр. и продължила съществуването си до епохата на Късен Сун, „национален университет” или пък да определим Гуодзъдзиен – основан от Сун и съществувал до Цин – като Дирекция по образование. Ако се съди по историческите книги, тези институции са по-скоро центрове за индоктринация. Факт е обаче, че на имперската власт, книгите и учените в тази епоха се гледа като на неразривно свързани елементи на управлението.

Из „Кратка история на Китай”

Книгата може да поръчате тук!