Никарагуа - дървото на живота и портата към ада (галерия)

Никарагуа без съмнение е една от най-интересните страни, които съм посещавал напоследък. Така непопулярна, останала встрани от пътищата на масовия туризъм, а в действителност толкова приятна, шарена, красива. Столицата Манагуа е място, което почитателите на салса и кафе културата биха оценили, а и нощният живот е неподозирано примамлив.

Извън революционната романтика, с която бяхме свикнали да свързваме тази страна преди много време, днес с изненада бихме открили, че не знаем почти нищо. Дори факта, че познатият ни от 80-те години на миналия век лидер на сандинистите Даниел Ортега отново е на власт. Вече цяло десетилетие. Това, което не се е променило с времето, е и първокласният ром “Флор де каня”. Фиеста, страхотни плажове и на двете океански крайбрежия, плюс езера и вулкани, въобще разнообразна природа, вкусна храна, стари колониални градове с приятна атмосфера и гостоприемни хора. Никарагуа сякаш носи очарованието, което Куба имаше, преди да се комерсиализира така брутално. Но всъщност предлага много повече. А

в сравнение с истерично растящите цени в Куба е далеч, далеч по-евтино

Влизайки в Никарагуа по суша откъм Коста Рика, конусът на вулкана Консепсион бе първото, което видях. А и нямаше как сам да не го потърся с поглед, особено след като бях прочел, че неотдавна е изригнал за пореден път. Според една странна класация Консепсион е най-красивият и симетричен вулкан в цяла Латинска Америка. На пръв поглед наистина е така, особено в сравнение с кратера на Мадерас, който е до него. Двата вулкана са на острова Ометепе насред езерото Никарагуа. Има една легенда, че преди хиляди години, след падането на великата им столица Теночтитлан, ацтеките тръгнали на юг, за да търсят нова земя. Водени от древно пророчество, те трябвало да вървят, докато не стигнат до два вулкана насред голяма вода.

По-късно, обикаляйки из Никарагуа, мисля, че намерих друг любимец - поне в личната ми класация вулканът Момотомбо е по-красив и впечатляващ. 

Никарагуа предлага и едно от най-добрите места в света, ако си решил да поплуваш в кратер на вулкан. Лагуна Апойо е на около 40 минути път с кола от Манагуа в посока Масая. Това е вулкан на около 20 000 години, чийто пълен с вода кратер е с дълбочина 200 метра. В него може да се плува спокойно, водата е чиста и въобще не е студена заради термалните извори, които правят температурата й перфектна за човешкото тяло. На влизане стъпалата на краката ти потъват приятно в меката вулканична пепел. Можеш да се киснеш цял ден и една от причините да изпълзиш на сушата е добре изстудена “Тоня” - гордостта на никарагуанската бирена индустрия. А вероятно и една от причините за еволюцията на земноводните. Ако не си се подготвил с добре заредена хладилна чанта, наоколо има достатъчно добре уредени места, които предлагат не само бира, но и всякакви коктейли изкушения.

Вулканът Масая пък е бил смятан за вратата към преизподнята. Първите испански колонизатори били ужасени от зейналата паст към огньовете на ада и забили огромен железен кръст на върха на кратера.

После някакъв католически свещеник бил обсебен от мисълта, че това долу не е вечният дом на сатаната, а разтопено чисто злато и дори направил опит да се спусне, за да си гребне. Днес, за да почетат безумната му смелост, местните са турили плоча с неговото име на паркинга преди вулкана. Иначе човекът, без да знае, се оказал прав, защото с входна такса от 15 долара това място си е повече от златно. Преди двайсетина години един от кметовете на Манагуа излязъл с бизнес идея, по-странна и от тази на падрето: вместо да се дават пари за екарисаж или сметопреработвателен завод, боклукът на никарагуанската столица да се изхвърля директно във врящия природен котел. Добре, че

никарагуанците са съвестни християни, иначе някой би могъл да предложи вулканът да се ползва и за крематориум

Макар че, както разправят, по времето на диктатора Сомоса там са били хвърляни хора.

През 2001 г. Масая кихнал няколко пръски лава извън кратера и унищожил автомобилите на събралите се наоколо любопитни зяпачи. Имало и ранени, но се разминало без жертви. Въпреки това потокът от посетители не спира. Не се сещам за много други страни, в които биха позволили върволица от коли да пъпли по вулкана до самото му гърло. Е, в Никарагуа това го има. Разбира се, пускат ограничена бройка автомобили и не по всяко време. Но пак си е странно изживяване.

На ръба на кратера, гледайки като хипнотизиран към клокочещата стихия, си даваш сметка колко нищожни създания сме ние хората. Но един поглед встрани веднага убеждава, че има нещо по-силно и непреодолимо от природата, и това е човешката суета. Повечето от посетителите не пропускат да си направят селфи на входната порта на ада. Вероятно за да имат поне бегла представа какво ги очаква в деня на страшния съд.

И ако в Никарагуа има нещо, което ме впечатли повече от “Вратата към ада”, то това бе “Дървото на живота”. Ето за какво става дума. 

В Манагуа булевардите са обрасли с едни странни инсталации във формата на разноцветни дървета. Много са и са пръснати навсякъде из никарагуанската столица. Вечер светят, но не са част от уличното осветление. Нямат никакво разумно приложение, а са особено внушителни. Изглеждат като част от някакъв мащабен проект, за който са похарчени ужасно много пари, но чийто смисъл убягва на непросветения пътник. Попитах един таксиметров шофьор каква е тази работа. Това е дървото на живота, бе лаконичният му, но не особено изчерпателен отговор. Какво означава за вас това дърво и защо е навсякъде, продължих да досаднича аз. Човекът смотолеви нещо за Уго Чавес, но не ми се стори компетентно обяснение, освен че на площада, кръстен на покойния венецуелски президент, се забелязваха 3-4 подобни дървета в повече.

  Но не беше това отговорът, защото по булевард “Боливар” например имаше далеч по-голяма концентрация, а на мястото, където правят манифестациите за победата на Сандинистката революция, грееше цяла гора от “дървета на живота”. В същото време този мистичен символ ми изглеждаше някак познато.

Така и не можах да се сетя за никакво читаво обяснение, което още повече подлюти любопитството ми. Питах кого ли не, докато не получих най-задоволителния, но и най-обезкуражаващ отговор.

“Дърветата” нямат никакво практическо предназначение, но какъв е смисълът на това творение, знае само един човек в Никарагуа - този, който го е поръчал. Другарката Росарио. Ставаше дума за жената на президента на републиката и лидер на Сандинисткото движение Даниел Ортега. 

Росарио Мурильо е не просто другарката в живота на другаря Даниел (от 1978 г.), първа дама на Никарагуа (1979-1990 и от 2007-а до днес), но и вицепрезидент на страната (от началото на тази година) и единствен оторизиран говорител на правителството. Народът слуша ежедневните й проповеди по Четвърти канал, има я по плакати и билбордове из цялата страна, тя е всъщност истинската движеща сила в Никарагуа. Дървото на живота се оказа стилизирана заемка от творчеството на любимия й символист Густав Климт - бащата на Виенския сецесион. Но с това откритие нещата не само не се изясниха, а и като че ли се заплетоха още повече. 

Какво общо може да има никарагуанският народ и сандинисткото му ръководство  с австрийския модернизъм от началото на ХХ век?

Отговорът е отново в ръцете на другарката Росарио, окичени обилно с многоцветни пръстени и гривни. Бивша хипарка, поетеса, революционер и пламенен борец срещу режима на Сомоса, днес тя е изцяло подвластна на мистицизма и езотеричното четвърто измерение. Превърнала е улиците и площадите на Манагуа в своеобразни космодруми за телепортация към търсеното трансцедентално състояние.

Дървото на живота е не само ключ към загадката, то е нещо като мост, по който от настоящето сновеш между миналото и бъдещето. Връзката между този свят и отвъдното - корените са в земята, клоните в небето... Като всеки посветен “властелин на седемте сетива” Росарио вярва, че собствените й желания могат да влияят на причинно-следствените връзки чрез магическо въздействие върху действителността. Спираловидните клонки в дървото на Климт подсказват и темата за постоянния цикъл и вечността. В този детайл някои критици на режима в Манагуа виждат не просто знак за повторяемост, а сигнал, че другарката Росарио е стартирала подготовката за унаследяване на властта. Вътре в семейството.

Америките са дали не един такъв пример. В Аржентина през 50-те Ева Перон не успява, но 20 години по-късно следващата жена на ген. Хуан Доминго Перон - Исабела, става вицепрезидент, а след смъртта му се записва в историята като първата жена държавен глава на страната.

В наше време Кристина Фернандес също е избрана за президент на Аржентина след съпруга си Нестор Киршнер. Сещам се и за цикличните, макар и неуспешни, опити на госпожа Клинтън, но това е друга тема.

Кандидатурата и избирането на Росарио Мурильо за вицепрезидент на Никарагуа в края на миналата година е само първата стъпка към нещо, което мнозина смятат, че знаят как ще завърши. Другарката Росарио говори пет езика, интересува се от йога практики, кабала, митология и окултизъм... И ако преди 30 г. е диктувала само културната политика на страната, днес тя вече има главозамайваща власт далеч отвъд конституционните й правомощия на вицепрезидент. Това донякъде обяснява факта, че в Манагуа има 750 такива “дървета”, а хората не знаят смисъла на това ексцентрично присъствие. “Дървото на живота” не е само улична инсталация. Както се оказа, в Никарагуа съвсем целенасочено този символ е все по-често копиран, щампован, прерисуван, среща се дори в официални държавни документи. Той е вместо петолъчка, свастика, пентаграм и кръст, защото е много повече. Или поне другарката Росарио вижда нещата така...

Намирайки се в такава приятно шантава държава,

реших, че трябва да издиря и един друг артефакт, който бях видял преди години в Северна Корея и знаех, че може да бъден намерен единствено в Никарагуа. 

Препариран крокодил, застанал на задните си крака, който държи поднос с чашки. Когато през 2007 г. видях това творение, прихнах да се смея. И направих много лошо впечатление, защото кикот е най-нетолерираното поведение в Двореца на дружбата в Мьохансан. Това е огромен музей на около 150 км от Пхенян, където са събрани всички подаръци, които Великият вожд на Северна Корея е получавал за рождените си дни. И продължава да получава дори след смъртта си.

С много сериозен и нетърпящ своеволни коментари тон придружаващият ме служител отбеляза, че това, което виждам, е крокодил, който вдига тост за здравето на др. Ким Ир Сен. В целия дворец сред почти сто хиляди подаръка (имаше влакова композиция и брониран автомобил от Сталин, малахитени вази от Брежнев, златен меч от Кадафи и цветен телевизор “Велико Търново” от Тодор Живков) крокодилът сервитьор ми се стори най-голямата перверзия. Пишеше, че е подарен на Великия вожд през 1982 г. от лидера на Сандинистката революция др. Даниел Ортега от братска Никарагуа. Оттогава мина цяло десетилетие, но така и не можах да забравя този крокодил. И естествено, той бе първото нещо, за което се сетих, попадайки на никарагуански пазар за изделия от крокодилска кожа. Падна голямо търсене, но нямаше. Предложиха ми портмонета, чанти и какво ли не от крокодил, а също и препарирани жаби в разни Кама Сутра пози, игуани (живи и сготвени), яйца от костенурка - голям деликатес, и всевъзможни други неща за подаръци. Но не и бленувания кимирсенски крокодил.

 По-възрастните продавачи си спомниха, че навремето имало такива препарирани крокодили, но вече не се продавали. Въпреки това шляенето по пазарите на Никарагуа си заслужаваше. Всичките бяха тъй цветни и шарени. Особено пък тези в старите столици Гранада и Леон. Два града, толкова интересни с история, архитектура и хора, че за тях ще трябва скоро да напиша съвсем отделен разказ.