Напишете дума/думи за търсене

Дара Борисова - ангел-пазителят на децата на тишината

От малка иска да се занимава с деца със специфични потребности и не само, че сбъдва мечтата си, но и отваря център с иновативни методи на обучение за такива деца.
От малка иска да се занимава с деца със специфични потребности и не само, че сбъдва мечтата си, но и отваря център с иновативни методи на обучение за такива деца.
Какво точно правите в Академията за приключения?

Имаме и доста чуващи деца тук, имаме деца на глухи родители, които чуват, имаме дори деца с множество увреждания – широка е палитрата. Имаме две основни възрастови групи – между 5 и 7 години – те идват два пъти седмично и провеждаме курсове по арттерапия. Чрез изкуството се учим на нови думи, да говорим, да изразяваме себе си. С по-големите деца между 1 и 5 клас имаме разнообразни модули – български, английски, забавна математика и логика и т.н. Имаме и модул по информационни технологии, подкрепен от Telerik Academy School. През останалото време децата идват тук на т.нар. занималня без учител – изграждаме умения, така че детето да поеме отговорността върху това, което има да напише като домашно.

Как те чувстват децата?

Те би трябвало да го кажат. Знам, че ме обичат и че тук се чувстват у дома си. Не само децата, но и родителите намират спокойствие и уют при нас. Родителите много помагат на нашата кауза не само за своите деца, но и за останалите. Най-големият ни показател, че се справяме, е, че дори през ваканциите децата искат да идват.

Как стои въпросът с толерантността към глухите и имаш ли амбиции да работиш в тази посока също?

Това е точно мисията на книжките. Когато говорим с компании, които искат да подкрепят каузата, винаги нашето условие е по някакъв начин книжките да достигнат до семействата. Тоест не да подкрепят само Академията. Каузата е повече хора да чуят за глухите.

А какво не знаем за глухите деца?

Обществото не знае много неща за глухите деца – на първо място, че те са изключително разнообразни. Има деца, които са глухи при раждане, други, които оглушават впоследстие. Има глухи деца на глухи родители, които усвояват жестовия език като първи. Има деца, които не могат да се разпознаят в обеществото като глухи, освен ако не се види апарата. Има глухи деца, които имат и допълнително увреждане – може да са сляпо-глухи, може да са с церебрална парализа и глухота, може да са с някакъв синдром и глухота и т.н. Като начало трябва да се каже на обществото, че глухотата не е болест. Глухотата е състояние. Тя не е заразна и не трябва да буди съжаление. Когато човек срещне друг глух човек, е добре да бъде отворен.

Самата ти си имала здравословен проблем – как те промени болестта?

Всъщност аз продължавам да имам този проблем. Той е част от мен – над 20 години живея с тумор на хипофизата. Промени ми изключително много – минах през това да отричам проблема, през това да обвинявам всички за проблема, през това да осъзная, че всъщност аз съм проблемът, докато реших, че всъщност нямам проблем. Смятам, че всеки от нас е отговорен за болестите, които има, независимо какви са те. Аз самата поех отговорността за това да имам тумор. В периода, в който ми се случи, бях изключително недоволен и мрънкащ човек, а моята същност е позитивна. И тялото реагира на това, че аз вървя против себе си по някакъв начин. Негативните мисли и емоции се натрупват и избиват някъде като болест. Нарекох тумора „алармата ми“ - като червена лампичка, която свети и ми напомня, че нямам цялото време на света да случа това, което искам да ми се случи.

Докато се бори за доброто на глухите деца, тя води и битка за своя живот и здраве. Дари не се отказва нито за ден от своята кауза и възприема болестта си като двигател.
Докато се бори за доброто на глухите деца, тя води и битка за своя живот и здраве. Дари не се отказва нито за ден от своята кауза и възприема болестта си като двигател.
Моят тумор не развива злокачествени образувания и аз не бих умряла от него, но дава много странични ефекти, които може да дадат сериозно отражение върху живота на човек. Осъзнах, че не е важно колко живее човек, а как живее. Всеки ден трябва да даваме 100, ако трябва и 200 процента от най-доброто от себе си. Не толкова защото може да няма утре, а по-скоро защото трябва да го направим днес. Не знаем чий живот може да променим, не знаем по какъв начин това, което правим, може да се отрази на останалите.

Какво искаш още да дадеш и промениш?

Искам да изградя нещо, което ще остане след мен. Искам Академията да се разрасне и моделът да се разпознае от други хора, които да последват примера ми. Искам да оставя нещо, което ще продължи, дори когато мен ме няма. Искам също да оставя у всяко дете по нещо, така че, когато то порасне, да следва със същия хъс мечтите си като мен.

Дари и нейната асистентка Албена с награда на общината за най-въвличаща и вдъхновяваща социална услуга, снимки: личен архив
Дари и нейната асистентка Албена с награда на общината за най-въвличаща и вдъхновяваща социална услуга, снимки: личен архив
Какво стана, когато разбра, че самата ти не можеш да имаш дете?

Аз имам много деца. Вярвам, че съм оставила следа у много от тях. Когато разбрах, че не мога да имам собствени деца, дори не приех тъжко новината. Съпругът ми я прие доста по-тежко от мен. Защото аз знам своя път и знам, че поради една или друга причина Вселената ми е дала важна мисия и тази важна мисия всъщност компенсира това, че аз не мога да имам деца. Защо да отгледам едно-две свои, като мога да помогна на десетки и стотици други деца?!

След като съпругът ти прие тежко новината, проучихте ли за алтернативи, чрез които да се сдобиете и с ваше собствено дете?

Да, има алтернативи – мога да се оперирам, макар че е много-много рисковано в моя случай. Затова аз реших, че е по-важно да съхраня себе си, да се погрижа да своя живот, вместо да го рискувам за дете, което е много вероятно да не мога да износя до деветия месец. Говорила съм с редица лекари и те казват: „Ще го извадим в края на шестия, в началото на седмия месец.“ Но аз отговарям: „Абсурд! Не мога да го причиня на едно човешко същество! Не мога да обрека едно дете на това да се роди с увреждания.“

Имало е период, в който ти също си губила слуха си. Как звучи тишината?

В тишината човек може да чуе много повече. Когато това се случи и на мен, осъзнах, че тишината е необходима, за да може човек да чуе вътрешния си глас, особено в един много динамичен и много шумен свят. Осъзнах, че тишината може да е ценна – например можеш да спиш далеч по-спокойно, да не чуваш тропането на съседите. Единственото, с което не можах да свикна, докато не чувах, беше липсата на музиката.

А ако познавате други вдъхновяващи жени, пишете ни за тях, а ние ще разкажем историите им. Имейлът, на който може да номинирате своята вдъхновителка, е editors@mila.bg.

"Вдъхновителки 2018" е кампания на в. "24 часа" и MILA.BG и ТУК може да прочетете историите на останалите ни героини.

       
ПОКАЖИ КОМЕНТАРИТЕ
X