Илияна Кълева - майка на 4 деца въпреки „забраните” на съдбата

Личният живот на всеки е негов и трябва така да изживеем времето си на тази земя, че когато и да си отидем от нея, да не съжаляваме, че сме го пропилели

Това е историята на една неворятна жена – осиновила не едно, а четири деца, без претенции да бъде забелязана или да впечатлява. Д-р Илияна Кълева гледа сама Иван, Божидар, Диана-Надежда и Емил, в 60 кв м в панелния си апартамент в столичен квартал, със заплатата си на лекар в Бърза помощ. И с право получава титлата „най-добрата майка на света”, която децата й един през друг бързат да й дадат край езерото Ариана, където се срещаме. Те знаят истината – че са осиновени.

Заболяване й отнема възможността да ражда, но не и да бъде майка

„Имам здравословен проблем и не е желателно да раждам, признава Илияна. – От малка знаех, че най-нормалният начин, ако искам да имам дете, е да си осиновя. Но първо трябваше да завърша образованието си, да намеря своята работа, да имам жилище и едва тогава да имам дете. Като истински Стрелец, каквато е зодията ми, задължително трябва да знам какво върша. Бях убедена, че рано или късно, ще имам детенце. И ето сега сме отбор – аз и моите четири деца.”

Тази година Илияна ще навърши 50 г. Родена е в Плевен, майка й е актриса, а баща й е агроном и икономист, който през 70-те заминава на работа в Алжир със семейството си. Там Илияна учи във френски колеж, а като се връща, завършва френската гимназия във Враца. Да бъде учител, и то по история, е най-голямата й мечта. Но баща й я посъветвал да учи медицина в Плевен – защото ще има авторитетна професия, а и е в родния си град. След като се дипломира като лекар, допълнително завършва и факултет за обществени професии. Хваща я последното разпределение през 1989 г., заминава като участъков педиатър в Разград. След петте години професионално съзряване, на Илияна й се отваря възможност да работи в София. До 2000-та година е педиатър в неотложното звено в 20 поликлиника.

На 38 г. осиновява първото си дете

„Отдавна исках вече да съм майка, спомня си Илияна. – На няколко места бях казала и пуснала документи, че искам да осиновя дете. Но дойде джипизацията – реформа в здравната система, която не одобрявам, защото не можеш да бъдеш лекар и на възрастни, и на деца. Но когато оставаш без работа, ти се разклаща земята под краката. Все пак станах джипи, гледах и майка ми, която се поболя след смъртта на баща ми. Точно тогава ми се обадиха за Иван, който беше бебе на 5 месеца. И може би бях първият личен лекар, който само месец, след като беше започнал работа като такъв, поиска отпуск по майчинство. Бях на 38 години. А Иван беше пухкав и сладък...”

Днес, Иван е на 19 години и знае, че е взет като бебе от дом за изоставени деца. Той е инициаторът да си има братче. „Наши приятели имаха близнаци. Виждах, че им е забавно заедно, че можеш да играеш с брат си и да не ти е скучно”, разказва първият син, който въпреки трудностите, които съпътстват всяко семейство, расте спокойно в домашна среда, ходи на детска ясла, на градина, на училище.

Когато двамата с майка му отиват да вземат братчето му Божидар, се оказва, макар и да е колкото него на 6 години, че е доста по-дребен, слабичък, поизостанал и физически, и интелектуално. „Беше ми трудно в детската градина, в която мама ме беше записала, не крие Боги. - Липсваха ми децата от дома. Но постепенно намерих приятели.”

С времето момчетата се размечтават да имат сестра. Може би, за да ги отменя в домакинската работа. А майка им, като че ли това чака и подава молба за осиновяване на момиче. От същия дом, от който е взет Боги, се обаждат на Илияна, за да я уведомят, че може да отиде и да види 9-годишната Дидка. Момиченцето я посреща с думите: „Госпожо майко, моля да ме вземете! Аз не правя бели, не се държа лошо, не крада...” А когато отиват на разходка извън дома заедно с Иво и Боги, Диана е изумена от огромната порция, която й сервират в ресторанта – невиждана дотогава за нея. При следващото посещение, за да я вземат в новия й дом, се оказва, че тя има по-малко братче - Емил, с което са породени.

„Децата, които по-дълго живеят в домовете, са научени да не показват чувствата си, споделя впечатлението си Илияна. – Кой знае колко пъти са взимани и връщани от уж бъдещите им родители. Диана не показа, че й е мъчно за брат й. Но Боги го беше видял да плаче и ми каза: „Мамо, хайде да вземем и Емо, той много тъгува за сестра си!” Подадох документи да осиновя и него.”

Дяволът не е толкова черен

Семейството на Илияна се увеличава с още едно дете и отборът, както казва тя, става пълен. Въпреки че и до днес майката признава, че често мисли за още едно момиченце. За него й се обадили от друг дом, в деня, в който прибрали и Емо вкъщи. Единствено липсата на още финансови средства спрели всеотдайната жена да осинови още едно дете. А тя, както стана ясно, не е новобогаташка. Знае, че и от държавата няма да получи „бонус”, просто има голямо сърце. Наясно е, че колкото по-дълго едно дете е било в дом, толкова повече пропуски трябва след това да наваксва с него, докато се откаже от старите привички и мислене. Защото има опит с Иво, когото гледа от бебе, както и с останалите свои деца, които са по-големи, когато ги взима. И твърди, че отношението към тях е било по-различно, като към растение, което се присажда от едно място на друго.

Дидка, Иван, Боги и Емо имат приятели, задължения, ходят и на екскурзии с майка си. А мнението на Илияна е, че пътешествията са вложение. Децата получават нови знания и впечатления, обогатяват мирогледа си. А това, което иска да каже на всички, тръгнали по нейния път, които се чудят дали да продължат, дали са на правилната посока и дали да се вслушат в хорското мнение, което ги разколебава, е че „дяволът не е толкова черен”.

„Хората се чувстват виновни, че не могат да си родят дете, което е грешно. Не бива да губят смелост и вяра в себе си. Трябва да са борбени, защото има много трудности, но личният живот на всеки е негов и трябва така да изживеем времето си на тази земя, че когато и да си отидем от нея, да не съжаляваме, че сме го пропилели. Създадени сме, за да градим. Пътят е за двама, но понякога не се получава. Всичко се свежда до това какво искаш от себе си, другото са обстоятелства. Времето за колебание е излишно загубено, то не води до нищо, не дава по-голяма сигурност, само изразява страха ти от бъдещето”, разсъждава д-р Илияна Кълева.