Напишете дума/думи за търсене

Райна Кабаиванска: Ударих шамар на италиански полицай, който ми се нахвърли

- Госпожо Кабаиванска, позволете първо да ви честитя наградата “Мария Калас”.

- Благодаря. Хубава награда, защото става дума за един връх в оперното изкуство, какъвто беше Калас.

- Но вие сте в момента единствената българска оперна певица, която пряко е работила с нея. Доколкото знам, през 1974 г. ви е режисирала в Торино в “Сицилианска вечерня”. Какви спомени пазите от този епизод? Карали ли сте с нея, крещяла ли ви е?

- Професионално – да. Но това са специфични дрязги. Когато се запознах с нея, тя вече не пееше. А за Калас да не пее, означаваше да не живее. И даже си мисля, че всички тези истории с любовта с Онасис са нещо странно, да не кажа нещо по-силно. Тя се е запознала с Аристотел Онасис, когато вече не можеше да пее. Имало ли е истинска любов там, не знам. Но когато загуби сцената, тя загуби всичко. А пък аз се запознах с нея по времето, когато беше изгубила вече и Онасис.

Беше голямо светско събитие. Торино 40 години нямаше оперна сграда и това беше откриването на новата модерна опера.

Няма да забравя никога. Аз пея, а тя ми вика: “Защо пееш така тъмно, отваряй гърлото”. Аз мълчах, но по едно време ѝ казвам: “Чакайте сега – вие цял живот сте пели тъмно, ние сме се учили от вас, а сега вие ме карате да пея по друг начин - светло”.

Погледна ме с такъв един поглед - като на изгубено дете. И знаете ли какво ми каза? “Ето защо вече не мога да пея”. Трагедия. А беше такава певица – разхождаше се из целия регистър на женския глас. Но големите трудно намират равновесие между изкуството и реалния живот.

- Няма да ви питам за това равновесие при вас, защото много пъти сте го разказвали. Но ми е любопитно за майсторския ви клас. Наскоро тук стана скандал с една голяма българска певица, на която попречиха да стане обикновен учител по класическо пеене в музикалното училище. Вас например от нашата консерватория канили ли са ви някога да преподавате?

- Не. Но аз съм малко по-особен случай, защото все пак не живея в България, а и почнахме майсторските класове в Нов български университет преди доста време.

Но си спомням веднъж в Италия. Срещам се с ректора на консерваторията в Болоня. Който ми каза следното: Ако искам да ви поканя за преподавател, не мога, защото законът не ми дава това право. За да преподавате, няма нужда да сте били певица – трябва да съберете достатъчно университетски кредити, да направите хорариум. Така че не се учудвайте, бюрократичните пречки са навсякъде.

- Тогава тези висши учебни заведения способни ли са да произведат певци, готови за сцената?

- Не съм срещала все още такъв случай. В Италия има 67 консерватории. Това са някакви места за намиране на прехрана на преподавателите. Съвсем друго нещо са майсторските класове. Тази година е 19-ото издание на моя. Но трябва да ви кажа, че ходя с протегната ръка и мъчно събираме пари, за да го поддържаме. Имаме един спонсор само. А идеята е тези певци да идват после в Италия да продължават, пък животът в Италия не е никак евтин.

- Някои от вашите ученици вече се прочуха – Витория Иео, Мария Агреста. Гордеете ли се с тях?

- Разбира се! Но те не ме изоставят, а и аз не ги изоставям. Винаги, когато имат нова роля, идват вкъщи да работим. След това аз ходя на премиерите им, за да проконтролирам всичко. Това е занаят, той не се учи по учебници, трябва майсторът, който е правил това преди теб, да ти го покаже.

- Днес по-лесно ли им е на тях да направят кариера, отколкото на вас през 60-те години?

- Парадоксално, но днес е по-мъчно. Аз започнах по времето, когато на сцената все още бяха големите имена на XX век. Дебютирала съм с Марио дел Монако, пяла съм с Тито Гоби, с Джулиета Симионати, с всички онези, които направиха име веднага след Втората световна война. Още тогава те бяха исторически личности.

За мен беше лесно да направя кариера, но защо беше лесно, и досега не мога да си го обясня точно. Може би защото имаше наистина големи диригенти. Такива, които знаеха къде има талант и възпитаваха този талант, караха го да расте.

Наскоро бяхме в комисията на един конкурс заедно с шефа на лондонския Ковънт Гардън. Който каза нещо, което ми се струва страшно: “Ние имаме непрекъснато нужда от нови лица”.

Ама чакай сега, това е някакъв търговски способ – непрекъснато да предлагаш на публиката нови и нови лица, вместо да изграждаш тези, които виждаш, че могат да растат.

- Като гледам афиша на Ковънт Гардън, май разчитат повече на утвърдени имена, за да продадат билетите си, а не на тези нови лица.

- Има нещо много интересно в това отношение. По мое време големите оперни звезди бяха цяла плеяда. Днес тълпи от фенове имат само двама – Анна Нетребко и Йонас Кауфман. С право, това са големи артистични фигури. След тях обаче няма такова явление, няма големи примадони.

Спомням си, че когато пеех в Арена ди Верона “Мадам Бътерфлай”, всяка вечер на трибуните имаше по 20 хил. зрители. Назначаваха допълнителни спектакли, защото имаше голям интерес.

Сега арената не може да се напълни. Трябва да си даваме сметка, че времената са променени, че операта не е това, което беше. Все пак навремето имахме само радиото, а сега сме оградени от много източници на информация.

- А не са ли виновни самите певци? Не са ли днес твърде всеядни, опитват се да пеят всичко и то, естествено, не им се получава, защото не може всеки да пее всичко еднакво хубаво.

- Всеядни са, това е истина. Моите ученици например се консултират непрекъснато с мен. Поканят ги някъде в нещо и почваме да правим едни тънки сметки: ще могат ли да покрият вокално ролята, в кой театър да го направят и т.н. Ние сякаш правим бизнес, а не залагаме на артистичния растеж. Ето това ме плаши.

Гледаме повече да направим събитие.

И най-жестокото според мен – че ти не трябва просто да пееш, а и да си хубав. Разбира се, външният вид е също важен, например Виолета Валери от “Травиата” трябва да е една хубава жена със стройна фигура, слаба. Но забележете за какво – за да могат новите режисьори да я разсъблекат, да я покажат по бикини.

- Днес режисьорите ли владеят ситуацията в оперния театър, или диригентите?

- Най-често изпълнителите се избират по режисьорски съображения, именно за да създадат събитие. Ето например в “Ковънт Гардън” наскоро поставиха “Лучия ди Ламермур” от Доницети. И в рекламните материали предупредиха публиката, че ще има много кръв по сцената.

- Е то в “Лучия ди Ламермур” има кръв и по либрето.

- Така де, но в тяхната постановка Лучия абортира направо на сцената, която бива обляна в кръв. И пишеше в прав текст, че ако има чувствителни хора, по-добре е да не идват.

- Защо сред учениците ви има толкова много южнокорейци? Гледам, настъпват и по световните сцени. Да бяха китайци, щеше да е логично – милиарден народ, но южнокорейците не са чак такава голяма нация.

- А не, все пак са към 60 млн. Аз винаги ги питам: “Ама вие всички ли така хубаво пеете?”. Това е някакъв природен феномен. Има някакво физиологично предразположение, изглежда. Давам си сметка, че някои роли не са особено подходящи за тях, но че пеят – пеят. Имат разкошни гласове и някак си се учат много добре. Нямат равни, когато става въпрос за трудолюбие и упоритост.

- Ние също сме малък народ, а пък дадохме на света големи певци. Защо?

- Мисля, че обяснението можем да го търсим в нашия език. Той всъщност не е толкова лош за пеене, както някои си мислят. Имаме много гласни в българския език. Не са чак толкова много, колкото в италианския, който сякаш е направен за пеене – ти го говориш, а то се чува мелодия. Но все пак има доста.

- Не мога да подмина историята с Пласидо Доминго. Редно ли е според вас толкова жени да се оплакват от сексуална агресия от негова страна с такава давност?

- Аз имам специално мнение по този въпрос. Смятам, че ако една жена не иска, тя има начин да го покаже. Пък мъжът, ако е нормален, няма да поеме повече риск. Странно, но на мен никога не ми се е случвало.

Спомням си, че когато пристигнах в Италия с тогавашния ми червен български паспорт през 1958 г., веднага ми сложиха един италиански полицай да ходи след мен. Сигурно си мислеха, че съм агентка на комунизма. Беше в Милано. Ходеше след мен абсолютно навсякъде. Една вечер се прибирам от урока в мизерната ми стаичка под наем и полицаят влиза след мен в двора на къщичката. Дотогава не го беше правил. Те са малко пламенен народ италианците. Направо се нахвърли върху мен. Аз бях на 23 или на 24 години. Но нали съм балканско чедо, веднага се окопитих и му зашлевих такъв шамар... Не го видях повече никога и така разреших въпроса с шпионството.

В САЩ по-късно ми сложиха двама здравеняци от FBI да ходят след мен, но там не стана нужда да раздавам плесници. Те се държаха много коректно.

- А директорите на театри и на фестивали как трябва да постъпват с Доминго? Защото, гледам, някои вече отказват негови участия.

- Това е въпрос на социален морал. В различните държави и култури има различен морал в това отношение.

А колкото за моите лични отношения с Пласидо Доминго - никога не съм забелязвала подобно негово държане. Но нашите отношения са специални – все пак аз го доведох в Италия. Срещнах го в Чили, пееше в “Андре Шение” и беше страшно музикален, с един разкошен глас. Веднага, когато се върнах, казах на директора на “Арена ди Верона” за него и те го поканиха.

----

визитна картичка

- Родена е в Бургас

- Завършила е консерваторията и е назначена за хористка в Софийската опера, но почти веднага спечелва стипендия за специализация в Италия и заминава за Милано през 1958 г.

- За кратко време спечелва няколко певчески конкурса и скоро се налага по оперните сцени в Италия и САЩ

- Кавалер е на Ордена на Италия и пет пъти е обявявана за най-популярната личност на страната, като два пъти е музикант на годината

- През 2002 г. със свои лични средства прави фонд, който раздава стипендии на млади певци

ПОКАЖИ КОМЕНТАРИТЕ
X