Травматично привързване или наистина любов

Понякога връзките, които ни разклащат най-силно, изглеждат и най-интензивни. Те започват бурно, чувствата са дълбоки, раздялата изглежда немислима, а идеята да си тръгнем e почти физически болезнена. Често наричаме това „голяма любов". Но какво, ако всъщност не става дума за любов, а за травматично привързване?

Това е емоционална връзка, която се изгражда не върху сигурност и близост, а върху редуване на болка и облекчение. И точно затова може да бъде толкова трудно да я разпознаем, и още по-трудно да я напуснем.

В психологията травматичното привързване описва силна емоционална привързаност, която се формира в отношения, белязани от емоционална нестабилност, непредсказуемо поведение, периоди на дистанция, последвани от силна близост и страх от изоставяне, редуващ се с облекчение.

Механизмът е сходен с този на зависимостите. Мозъкът започва да свързва любовта с напрежение, а спокойствието с празнота. Болката и помирението се превръщат в цикъл, който поддържа връзката жива, но не и здрава.

Невропсихологични изследвания показват, че в нестабилни връзки се активира допаминовата система, отговорна за очакването и наградата. Когато любовта е непредсказуема, мозъкът остава в постоянна готовност с питане „Ще ме избере ли? Ще се върне ли?".

В моментите на помирение или внезапна нежност се отделят допамин и окситоцин, което създава силно чувство на облекчение и привързаност. Така връзката започва да се усеща като жизнено необходима не защото е добра, а защото редува болка и награда.

И е ясно, че травматичното привързване не е любов.

Истинската любов може да бъде дълбока, интензивна и трансформираща, но тя не разчита на страдание, за да съществува. Основната разлика е в това как се чувствате в по-голямата част от времето.

Любовта носи усещане за сигурност, позволява ви да бъдете себе си, не изисква да „заслужавате" близостта, не ви държи в постоянна тревожност.

Травмапичната привързаност по-скоро създава емоционална зависимост, кара ви да оправдавате болката, поддържа страх от загуба и ви кара да се чувствате „живи" само в хаоса.

Ако връзката ви е по-нестабилна, макар и интензивна. Крепи се на чести раздели, драматични конфликти и бурни събирания, които се възприемат като „доказателство за любов", по-скоро говорим за травматично привързване. Ако самочувствието ви се влошава, започвате да се съмнявате в себе си, да се чувствате "недостатъчни" или трудни за обичане, това не е точно любов.

Попадането в подобни връзки може да идва от несъзнателно възпроизвеждат на познати емоционални модели от детството. Ако любовта в ранните ни отношения е била непоследователна, условна, съпроводена с тревожност или дистанция, мозъкът ни може да разпознае хаоса като „познат", а познатото често се бърка със „сигурно". Понякога за да се излезе от тази среда е нужна подкрепа отвън като приятели, специалисти и стабилна среда.

Травматичното общуване често се маскира като „страст", „кармична връзка" или „любов, която разклаща". Но истинската близост не ви разрушава, за да ви държи. Тя ви подкрепя, стабилизира и разширява. Любовта не е въпрос на това колко можете да издържите, а колко спокойно можете да бъдете себе си.