Примата Маша Илиева: Мислеха ме за мъжкарана, а аз плачех всеки ден

Със спектакъл на балета “Спящата красавица”, поставен от Маша Илиева през 2014 г., Софийската опера и балет отбеляза снощи 40 години творчески път на примабалерината. Още от четвъртък във фоайето на операта публиката можеше да види изложба от фотографии, посветени на нея, от участия в знакови роли. А след спектакъла председателят на Съюза за музикалните и танцови дейци в България Станислав Почекански връчи на голямата балерина най-голямото отличие на съюза - Златна лира. 

Маша постъпва в операта през 1981 г., току-що завършила балетната академия “Ваганова” в тогавашния Ленинград.

И днес, когато си спомня за първите си стъпки на професионалната сцена, е някак си раздвоена

кое би било

по-добре за нея

В онези години например си е мислела, че никога няма да ѝ дойде редът да играе примерно Жизел, затова съсредоточила мечтите си върху друг персонаж в този класически балет – Мирта, повелителката на вилисите, т.е. духовете на девойки, които са починали преди женитбата си. Тя е не по-малко предизвикателна от главната роля, защото става дума за изцяло приказно същество, освен това има доста технически сложности, например високи скокове.

И какво се случило? Идва в София големият руски хореограф Юрий Григорович да поставя “Жизел”. Маша е разпределена да играе Жизел, но примерно трети или четвърти състав. И буквално седмица преди премиерата се случва нещо с изпълнителката на Мирта. Тогава Григорович я пита играла ли е някога Мирта и иска ли да опита. Естествено, Маша няма как да каже на всесилния корифей, че не иска или че не може. И така на премиерата тя е Мирта.

Друг случай от по-скоро: идва време да слезе от сцената и съвсем скоро я назначават за репетитор на балета. Тя наивно си представя, че

веднага ще ѝ дадат

да се занимава с

примабалерините,

защото тя нали през цялата си кариера е била примабалерина. Но я слагат да подготвя кордебалета, което тогава почти я обидило. Години по-късно обаче е благодарна на съдбата, защото това е друг вид работа, която я е подготвила за по-сетнешните ѝ занимания и на практика ѝ е дала възможност да натрупа безценен опит.

Изобщо Маша лесно се обижда, винаги е била ранима, което не е рядкост сред артистите. Незначителна реплика или жест по признанията ѝ може да я накара да се скрие някъде и да плаче с часове. Странното обаче е, че никой около нея не подозира това.

“Мислеха ме за много бойка, борбена, почти мъжкарана някаква. Затова си мислех, че никога няма да ми дадат да играя Жизел, защото тя нали олицетворява крехкостта и неопитността на първата младост и първото влюбване. Но това се отнася за онези години, днес няма как да седна да плача, защото с времето човек разбира, че не си струва да си трови нервите за глупости. Пак се впечатлявам прекалено много от отношението на околните, но няма как да седна и да плача”, казва примабалерината.

Жизел се превръща в течение на времето в една от знаковите роли на Маша Илиева, макар че тя играе повече Одета-Одилия в “Лебедово езеро”, също и Китри в “Дон Кихот”, Силфида в едноименния балет, фея Люляк и принцеса Аврора в “Спящата красавица”, Мари и испанска кукла в “Лешникотрошачката” и много други.

Мнението на Маша за ролите и тяхното въздействие върху публиката

невинаги съвпада

с общоприетото

Например мнозина мислят, че главната роля в “Лебедово езеро”, която всички балерини по света мечтаят да изиграят, е върхът, защото е трудна, тъй като има много сложни движения с ръцете.

Но Маша настоява, че не е така. “Ако е до движенията на ръцете, ще хвана едно 5-годишно дете и ще го науча. Друго е трудното – ти трябва да разкажеш без думи на принца историята на омагьосването ти, как ти и твоите приятелки сте се превърнали в лебеди и как не можеш да избягаш от това съществувание освен при определени обстоятелства. При това да го разкажеш не с пантомима, което би било много по-лесно, а с танц. В другото действие ти си черният лебед, който пак със средството на танца трябва да излъже принца, като имитира. Тук идва голямата опасност да преиграеш и да превърнеш всичко в кич, това са трудностите на тази роля”, споделя Маша Илиева.

От четирите изпълнителки на Одета-Одилия в Софийската опера в момента Маша е подготвила изцяло за ролята Боряна Петрова и Венера Христова. Също и Катерина Петрова, но след като тя вече я е играла. С Марта Петкова се е занимавала само като асистент на Ясен Вълчанов.

Така както е много впечатлителна, Маша Илиева

обича и да си

припомня с

благодарност за

хората, които

са дали много

за нейното израстване. Една от първите е легендарната руска балерина Ирина Колпакова, която е несменяема звезда в продължение на години на ленинградския театър “Киров”, днес известен като “Марински”. Когато Маша попада в балетното училище на тогавашен Ленинград, Колпакова е вече професионален педагог и отделила много внимание върху това да ѝ даде правилна постановка на ръцете.

“Аз съм я гледала на сцена със Семьонов, но когато отидох в Ленинград, Семьонов наскоро беше починал, друг от партньорите ѝ – Баришников, бе избягал вече на Запад, а Нуреев беше направил това още по-рано. Дъщерята на Колпакова също завърши балетната академия, но после се отказа от танца и може би затова Ирина се отнесе към мен така, вложи много труд. С часове сме се занимавали – и там, и тук, в България, когато дойде по-късно да поставя “Баядерка” и “Силфида”.

Това е една специфична ленинградска постановка, никъде другаде не обръщат внимание на това, а аз оттогава мисля, че в балета ръцете са по-важни от краката”, казва Маша Илиева.

Юрий Григорович също ѝ дава шансове – не само при поставянето на “Жизел”, а и по-късно, когато идва да прави “Лешникотрошачката” – Маша Илиева става първата изпълнителка на главната роля.

Ярки спомени ѝ оставя и Лорка Месине, който идва да постави в София “Зорба гъркът”. И когото Маша Илиева нарича Лорка Мясин, защото космополитният хореограф, роден в Париж и живеещ в Ню Йорк, е всъщност син на руския балетист Леонид Мясин, избягал след революцията от Русия, и внук на руска принцеса.

“Зорба гъркът” безспорно е най-касовият балет на Софийската опера и балет и най-експортният - освен че

вече 25 години не

слиза от афиша,

той е представян из цяла Европа, защото Месине, въпреки че го е правил десетки пъти по целия свят, много харесва софийската си постановка.

“На премиерата и доста след това играех мадам Ортанс в този балет. Което беше доста голямо предизвикателство, защото това е застаряваща субретка, която накрая умира, а аз тогава бях на 35 години. Но накрая Мясин ми подари автограф с надпис “На най-добрата мадам Ортанс в света”, признава Маша Илиева.