Едва ли ни звучат непознато фрази като: „Това ме убива!", „Ужас, не мога да го понеса!", „По-лесно е да умра, отколкото да търпя!", „Да се обърне светът с главата надолу — вече не ми пука!", „Не знам как ще го преживея — умирам!", „Никой не ме иска, времето ми мина..."
„Всичко е безсмислено, напразно, безполезно!"
Тези изрази не са просто думи. Те са словесни и мисловни паразити. Това са емоционални капани, които несъзнателно внедряваме в живота си.
В ежедневното общуване хора, които непрекъснато се изразяват по този начин, често се възприемат като „трудни" – такива, които натоварват емоционално околните, не умеят да се радват на малките неща и сякаш нямат воля за промяна.
Дори когато получават помощ, те намират от какво да са недоволни – от начина, времето, мястото или количеството на оказаната подкрепа. Помагащият бързо се оказва обвинен в неразбиране, безчувственост или нелюбов, и в крайна сметка се отдръпва.
В делова среда подобно поведение още по-силно дразни. Постоянните оплаквания, черно-белите оценки и упреците създават напрежение. Такива хора рядко предизвикват уважение или желание за сътрудничество – напротив, възприемат се като „вечно недоволни".
Ако се вгледаме в тези фрази, ще усетим, че те излъчват безнадеждност, отчаяние и недоверие. Зад тях стои подсъзнателна готовност за провал.
Защо човек сам се „приковава" към неуспеха, вместо да потърси решение?
Защо вместо „трябва да опитам", толкова често казваме „не мога", „не знам", „не става"?
Тук не става дума за възпитание или образование, а за философия на ежедневното съществуване – как да общуваме така, че да не разрушаваме доброто, което вече имаме.
Важно е да осъзнаем, че другият човек не живее нашия живот. Той има свои мисли, свои грижи и радости. Когато изливаме върху него нашите емоционални отпадъци – оплаквания, негативизъм, драма – ние сякаш се опитваме да го „зарадим" с нашето страдание. А ако той не издържи? Ако се почувства безсилен? Или просто се отдръпне?
Когато искаме да споделим нещо тежко, за да получим подкрепа – това е естествено. Истинското доверие поражда съчувствие.
Но ако искаме конкретна помощ, е редно да уважим човека отсреща – неговото време, сили и възможности. Затрупвайки посланието си с отрицателни емоции и преувеличения, ние само замърсяваме комуникацията и отблъскваме потенциалните съюзници.
Понякога ни се струва, че другите са твърди, студени или безчувствени. Но може би просто не знаят как да се справят с нашия хаос. Те трябва първо да ни покажат, че не всичко е загубено, че в нас има сила и потенциал – и чак тогава могат да помогнат по същество. А това не всеки умее.
Трябва да сме наясно, че има думи-паразити, изрази-паразити, но има и мисли-паразити. Всички те изсмукват нашата енергия, объркват околните и ни пречат да бъдем чути.
Затова, ако искаме развитие – личностно, емоционално, професионално – трябва съзнателно да се освобождаваме от тях. Да подменим „не мога" с „ще опитам", „няма смисъл" с „ще видя какво мога да направя".
Колкото по-малко паразитни думи, мисли и събития има в живота ни, толкова повече място остава за истински смисленото.
Коментари (0)
Вашият коментар