Взаимното уважение означава най-вече това: да не смятаме другия за по-глупав или по-слаб от себе си. Да му признаем правото на собствен живот и собствени грешки. Хората, които посещават психотерапевти често стигат до въпроса как да докажат на майките си, че се справят с живота си.
И дори на вас подобно нещо да ви се струва странно, то спомнете си дали не сте имали и вие подобен коментар от страна на родител. Например, той вече е възрастен, вие сте пораснали и отдавна независими. Искате да му помогнете финансово или по друг начин, а той ви отговоря: „Ти се оправи с твоя живот, да не се притеснявам и за теб."
Каквото и да направим, родителите често се съмняват във възможностите на децата си. Понякога обезценяват постиженията им, не вярват в способностите им, не се държат с тях като стабилни, надеждни хора, все едно винаги ще останат техните "малки" деца. Но трябва да се знае, че подобно поведение не е полезно и за двете страни.
Необходимо е децата се научат да вярват в себе си и това не става без родителите да вярват в тях. Важно е да се опират на собствените си познания и силни страни. Реалистично да преценяват възможностите си. Да се откажат навреме от нереалистични цели и безсмислен разход на енергия. Да могат да помолят за помощ, когато наистина им е нужна.
От страна на родителя, пък трябва да намери здравословен баланс между това да подкрепя детето, да го насочва при грешка, но да го оставя да порасне. Това става с истинската обич - не задуващата, а подкрепящата. Важно е помощта да не се превръща в недоверие. Ако се страхуваме, че другият ще се почувства унизен, ако поиска помощ – и затова предварително му я предлагаме – в действителност го принизяваме. Излиза, че той няма право да не се справи, а молбата за помощ става позор. Така всяка наша помощ се превръща в унизителен жест. А тогава не става дума за уважение или близост, а за контрол и манипулация.
Също толкова вредно е, ако не можем да откажем помощ, когато ни я поискат. Това също обезценява човека – сякаш ще загине без нас, сякаш е безпомощен. Извън редките случаи на реална заплаха за живота – това просто не е вярно. Тогава ние самите се поставяме в ролята на всемогъщ бог.
Истинското уважение дава свобода Истинското уважение означава, че не счита другия за глупав или слаб. Дава му право на собствени решения и грешки. Вярва, че може да се справи сам. Че може да реши какво му подхожда и какво – не.
Най-добрият – и може би единственият начин е децата да се научат да изграждат здрави отношения със себе си и с другите. А това става най-добре през личния пример.
Коментари (0)
Вашият коментар