Завистта е една от най-разрушителните човешки емоции. Но когато тя се промъкне в отношенията между майка и дъщеря, става истински отровна. Най-доброто, което една дъщеря може да направи, е да осъзнае как се е приспособила към това отношение. Именно това осъзнаване е първата крачка към изцеление. И не забравяйте — единственият човек, когото можете да промените, сте вие самите.
В обществото ни темата за майчината завист е като „последното табу". Почти не се говори за нея, а когато се случи — предизвиква шок и отричане. И все пак, за мнозина това е болезнена реалност.
Много жени, израснали с нелюбящи майки, разпознават този модел едва в зряла възраст. Завистта често се насочва не към вътрешните качества на дъщерята, а към външността, вниманието, което получава, или материалните ѝ успехи.
Тази емоция може да бъде толкова скрита, че години наред дъщерята не осъзнава защо усеща студ, напрежение и вина — просто защото „превъзхожда" майка си в нещо.
Нашата култура продължава да поддържа романтичния мит, че майчината любов е безусловна и че всяка жена по природа е грижовна майка.Но реалността е по-сложна. Дори в иначе топли отношения може да се появи напрежение, особено когато дъщерята пораства и разцъфтява като жена.
Както отбелязва психологът д-р Лорънс Стайнбърг, „когато дъщерята достигне разцвета на своята женственост, за майката това често предизвиква криза на средната възраст". В култури, обсебени от младостта, майката започва да се чувства все по-незабележима.
Изследванията на Карол Риф показват нещо още по-болезнено — че успехите на дъщерята не винаги предизвикват гордост, а често — несъзнавана завист. За разлика от успехите на сина, които обикновено повишават самочувствието на майката, постиженията на дъщерята понякога подкопават нейното собствено усещане за стойност.
Понякога завистта се маскира като грижа. Тъй като завистта се смята за срамна, много майки я отричат — дори пред себе си. Вместо открити прояви, те я скриват зад критика, пасивна агресия или унижение.
Една жена споделя: „Когато бях ученичка, майка ми винаги омаловажаваше успехите ми. Казваше, че тестът сигурно е бил лесен, или че прекалено се хваля. После се перчеше с мен пред приятелите си — не защото се гордееше, а защото така изглеждаше добра майка. Когато станах адвокат, тя започна да се ядосва за всичко — работата ми, дома ми, дрехите ми. Това беше насилие, замаскирано като любов."
Този тип отношения изтощават и оставят дълбоки емоционални белези, които често се пренасят и в следващите поколения.
Да говорите открито с такава майка почти винаги е безрезултатно. Тази тема е обществено табу, а отричането ѝ е естествена защитна реакция. В най-добрия случай ще чуете: „Ти си прекалено чувствителна."
Затова най-здравословното, което можете да направите, е да не се оправдавате, да не носите вина за нейните чувства.Не се опитвайте да я успокоявате. Завистта не е заради вас, а заради нея самата.
Пазете границите си. Не влизайте в стари конфликти и не се връщайте към „емоционалната въртележка".
Осъзнайте своята адаптация и как сте свикнали да се справяте с нейното неодобрение или как това е оформило личността ви.
Това осъзнаване е ключът към изцелението. Вие не можете да промените миналото — но можете да промените начина, по който то живее във вас.
Завистта може да се предава като невидима отрова от поколение на поколение. Но всяка осъзната дъщеря има шанс да прекъсне този цикъл — като избере да не живее в сравнение, вина и страх.
Истинското изцеление започва с простото, но смело изречение:
„Това не беше моя вина. И аз имам право да бъда щастлива."
Майчината завист не е мит. Но нито пък е присъда. С осъзнатост, граници и самоприемане можем да се освободим от нейната сянка — и да изградим свой, по-здрав и любящ начин да бъдем жени.
Коментари (0)
Вашият коментар