Толкова са сладки, когато са малки, когато вие сте целия им свят и във вас намират най-голямото упование. Но времето лети - бързо, неумолимо. Разговорите стихват, особено в тийнейджърството, а детето вече не е съвсем дете и иска да е повече със своите приятели, отколкото с вас.
И колкото да е болезнено, това е и здравословно не само за порасналото ви дете, но и за вас. Но какво се случва, когато то не иска да се отдели, предпочита да е у дома и вие продължавате да сте най-близкия му приятел. Да сте неговият свят.
Подобна перспектива не е добра. Да, може да живеете заедно, но и двамата да нямате личен живот. Или единият да има, а другият - не, защото да е поел отговорността за всички у дома. Колко по-добре би било да живеете отделно, всеки да има свой живот и да се информира за този на другия. Това съвсем не означава, че емоционалната близост е намаляла, просто върви в нормалния ход на времето.
Но какво се случва, когато възрастният не пуска детето да порасне?
Тогава често се наблюдава смесване на роли – отношенията се размиват и могат да изглеждат като майка-дете, съпрузи, приятели, началник-подчинен.
Удобството в тази близост – споделен бюджет, споделени отговорности, усещане за сигурност – се оказва измамно. Всъщност това е форма на емоционална компенсация: единият (обикновено родителят) няма собствен живот и започва да живее чрез този на порасналото си дете.
Защо се случва това?
Нерядко става въпрос за несъзнателна защита от трудни преживявания – „Докато се занимавам с твоя живот, не ми се налага да се справям със своя."Но това не е здравословно нито за родителя, нито за порасналото дете.
Детето остава емоционално зависимо, без опит в самостоятелността, с неразвита отговорност и ниска устойчивост при трудности.
Мотивите за подобна връзка могат да бъдат различни - страх от самота – „с теб не се чувствам толкова празен"; житейска необходимост – ограничени доходи или липса на други възможности; егоизъм – „нужен си ми, за да покривам своите нужди чрез теб"; избягване на интимност – докато съм с теб (дори да си ми дете), се „предпазвам" от връзка с друг човек; Страх от личностен растеж – „до теб винаги ще остана малък/малка, и така ми е по-сигурно."
Какво се губи?
Този модел задържа и двете страни – родителят и детето – в едно състояние на емоционален застой, в което няма развитие,
няма реална самостоятелност, няма здравословна
дистанция, няма избор.
Изходът е само един: осъзнато отделяне
Важно е порасналото дете да заживее отделно – емоционално и често и физически. Да създаде свой личен живот, със свои отговорности, страхове, избори и радости.
Също толкова важно е и родителят да върне фокуса към себе си, да се погрижи за своя вътрешен свят и нужди. Само така и двамата ще преминат от състоянието на уплашено дете към състоянието на уверен възрастен.
Затова, дайте си правото на избор – защото зрелият човек има много възможности и малко ограничения. За разлика от незрелия възрастен, който е външно голям, но вътрешно останал малък – с много страхове, зависимости и блокирани пътища.
Пусни навреме – и ще си върнеш себе си.
А и ще позволиш и на другия да стане себе си.
Коментари (0)
Вашият коментар