Протестът на Gen Z - защо промяната започва сега

Снощният масов протест в центъра на София и в други български градове носи едновременно песимизъм и надежда - сякаш напомня, че гражданите все още могат да се съберат, да заговорят със своя глас и да заявят, че съдбата на тази държава не е само за „елита". Когато хиляди излизат на улицата, не само за да демонстрират недоволство, а за да потърсят смисъл, справедливост, промяна, това не е просто поредна новина. Това е връщане към историческа традиция.

Протестът е акт на вяра - в себе си, в другите, в бъдещето. И когато бъде подкрепен от достатъчно хора, често променя хода на историята. Днес, вдъхновени от енергията на снощи, си струва да си припомним някои от онези моменти, когато улицата стана двигател на съдбата на нации и на целия свят.

Когато тълпата променя съдби

В историята на човечеството протести, митинги, шествия и масови демонстрации са служели не просто като израз на недоволство, а като катализатор за радикални промени.

Един от най-ярките примери за това са революциите в Източна Европа през 1989 г. - поредица от ненасилствени, масови протестни движения, които провокираха рухването на комунистическите режими в Централна и Източна Европа.

В бивша Чехословакия събитие, което остава в паметта с името Нежна революция, показва как студентски протест, брутално потушен на 17 ноември 1989, разпали лавина от масови демонстрации. Само за няколко дни площадите на Прага и други градове се изпълниха с хора, а на 24 ноември комунистическото ръководство подаде оставка. Режимът на еднопартийната държава рухна и Чехословакия пое по пътя на парламентарната демокрация.

Това не беше просто политическа смяна на елита - това беше рестарт на обществена система, на обществено доверие и на надежда, че един народ може да избере бъдещето си.

Българският път - от „първите глътки свобода" до бурните сезони на гражданско недоволство

В края на 1980-те екологични и социални недоволства се превърнаха в искри на промените в България. В градове като Русе хората протестираха срещу замърсяването, а исканията им за чист въздух и справедливост бяха прояви, които днес изглеждат далечни, но тогава бяха първата видима форма на гражданско пробуждане.

След падането на режима през ноември 1989 г. пред храм-паметника „Св. Александър Невски" се състоя първият истински свободен митинг в новата българска история. Хората се стекоха там не защото някой ги беше повикал, а защото усещаха, че за първи път имат правото и смелостта да изрекат гласно това, което дълго са шепнели. Образът на хилядите, събрани под куполите на величествения храм, остана като символ на началото, в което страхът отстъпи място на надеждата.

Много години по-късно, през 2013 г., България отново усети пулса на гражданския натиск. Протестите срещу кабинета на Пламен Орешарски, останали в обществената памет като ДАНСwithme, избухнаха след назначението на спорна фигура за ръководител на националната сигурност. Реакцията беше мигновена и градска, движена от хора, които вече не бяха склонни да приемат непрозрачните политически решения като неизбежност. Улиците на София се изпълниха с десетки хиляди, които настояваха за принципи, стандарт и отчетност, а не за привилегии, договорки и партийни жестове.

Още по-назад, в зимата на 1996–1997 г., страната ни преживя една от най-тежките си кризи. Хиперинфлацията, фалитите на банки, обедняването на огромни групи от хора и колапсът на доверието в институциите преляха в масови демонстрации, стачки, блокади. На 10 януари 1997 г. протестиращи обградиха парламента и поискаха оставката на правителството, а този натиск се превърна в ключов момент, довел до политическа промяна. Това беше период, в който улицата отново се оказа по-силна от безсилието.

Тези събития не са просто отделни страници от миналото. Те са доказателство, че българското общество, когато намери общ глас, може да бъде решаваща сила, и че гражданската енергия не се губи, а се трансформира и връща тогава, когато най-много е нужна.

Днес тази сила има ново лице

Снощният протест не беше изолиран акт, а част от по-широка тенденция, която се наблюдава в голяма част от света: поколението Z се превръща в гръбнак на съвременните граждански движения. Млади хора, които вече не приемат наследените модели на търпение и примирение, излизат на улиците — не водени от традиционните политически структури, а от собственото си усещане за справедливост и лична отговорност към бъдещето. На българските протести през 2025 г. това се видя ясно: гласовете бяха млади, категорични, уверени. Те не се водеха от страх, а от желанието да променят посоката, в която се движи страната им.

Техните лица - критични, нетърпящи манипулации, красиви и нови, внесоха нов тон. Енергията им е смесица от гняв към несправедливостта и вяра в това, че промяната е възможна. Те искат държава, в която ценностите не са реторика, а реалност, общество, в което правата не са абстракция, а практика. Поколение, което расте с чувството, че ако не направи нещо днес, утре може да бъде твърде късно. И точно това ги прави толкова силни.

Протестът никога не е просто шум. Той е обща енергия, в която се срещат надеждите и тревогите на хиляди. Той създава видим натиск върху властта, напомняйки, че управлението не се случва само зад затворени врати. Понякога е достатъчна една малка искра, за да започне движение, което да прерасне в обществена промяна. Но тази искра трябва да намери други, които да я подхванат - хора, които да усетят, че не са сами и че има смисъл да говорят.

Протестите, които променят историята, са тези, които успяват да устоят. Които се превръщат в движение, а не в моментна буря. Които показват не просто недоволство, а желание да се изгради нещо по-добро.

И затова снощният протест има значение. Хората не излязоха, за да изпуснат парата, а защото почувстваха, че мълчанието вече не е вариант. Че е дошъл моментът да отстояват бъдещето си. Тези мигове - 1989, 1997, 2013, 2025, са различни като контекст, но еднакви по същност: моменти, в които обществото решава, че трябва да говори.

Не всяко шествие води до революция. Но всяка публична позиция, всяка изказана истина, всяка стъпка по улицата добавя частица към натиска за честно управление и ясни правила. И тази частица може да се окаже решаваща.

Историята винаги е била писана от хората, които са отказвали да останат безмълвни. Тя се пренаписва, когато общността реши, че бъдещето трябва да изглежда различно от настоящето. И точно това ни напомни снощният протест: че обществото диша, че има воля, че вярва.

Ако превърнем тази енергия не в гняв, а в постоянна, разумна, обща воля, тя може да бъде началото на много по-голяма промяна.

И затова трябва да помним: гражданската активност не са просто знамена и скандирания. Това е отказ от апатията. Това е желание за живот в държава, която чува хората си. Това е зрялост, която идва не с годините, а с осъзнаването.

Снощи улиците ни дадоха глас. Нека го пазим. Нека го развием. И най-важното - нека го използваме, за да продължим напред. Защото бъдещето винаги принадлежи на онези, които имат смелостта да вярват.

Снимките са любезно предоставени от протестиращи Gen Z приятели и от прекрасните People of Sofia!