С Мариан сме приятели от деца, когато играехме заедно в театралната школа към тогавашния Дворец на пионерите. Разбира се, следях го през годините и се радвах на всеки негов успех,още повече че дълги години съжалявах, че не съм продължила по пътя на мечтата си, както направи той. Да, Мариан имаше и продължава да има страхотни успехи на сцената, но, повярвайте ми, неговият най-голям успех е жената до него. Милена Видер също е актриса, майка на двете му деца, топъл, слънчев и невероятно красив човек. Идват заедно на срещата ни и стоплят сърцето ми с това, което носят като любов, грижа, усмивка. Дори успях да включа Милена за малко в разговора, ето, вижте...
След всяко представление излъчваш страхотен заряд, сякаш ти е било за първи път. Каква е тази магия, която те зарежда, и възможна ли е всеки път?
Не е възможна всеки път. Зависи от спектакъла и от публиката. Много е любопитно, но публиката на всяко място реагира идентично с миналата публика на същото място. Например публиката в Бургас ръкопляска на главните актьори, когато излязат на сцената и преди да са казали нещо. Както е било едно време – появява се Калоянчев в Копривщица и следват бурни аплодисменти. Така е и в шоуто – някой път има страхотна публика, която „купува” всичко. А друг път публиката сякаш е дошла да гледа „Панорама”. Тази магия е в емоционалния обмен, който е толкова необясним и естествен, че през последните години не ми се е случвало да не ми се случи.
Ако в театъра са 400 човека, пред екраните са един милион. Предполагам, че за теб като професионалист няма значение дали те гледат двама или милион – енергията, която ти дават, е много силна. Различна ли е в театъра и в телевизионното студио?
Различна е – в театъра получаваш тази енергия на живо, тя е директна. Докато с телевизията знаеш, че влизаш в домовете на много хора в един приятен момент, когато те вече си почиват, хапнали са, на топло са. Не мога да кажа коя енергия ми е по-приятна – все едно да ме питаш дали харесвам повече мусака или крем брюле. Но главното за мен като професионалист е, че в телевизията не играя като в театъра и в театъра не играя като в телевизията. Това са различни подходи, различни умения, съобразяваш се с различни закони плюс осветление, аутокю, настроение на водещия. Винаги е хубаво да има конфликт. Аз имах популярността, преди да отида 2007 г. в „Шоуто на Слави”, и стъпих там с изключително спокойствие – нищо не ми беше на живот и смърт. Въпреки че тогава бях напуснал театър „София” и от две години не бях никъде на щат. Всъщност бях на трудовата борса. Първо бях на изпитателен срок в шоуто и се учудих, че те ми плащат за тези проби. След няколко месеца подписах постоянен договор. Имам чувството, че винаги съм бил там.
Предполагам, че за хората ще е интересно да разкажеш как се случват нещата в шоуто чисто технически.
Сценаристите пишат сценария до към 14.30-15 часа. Те проследяват събитията, които са се случили през последните 24 часа. Скечовете са два типа – едните са политически, а другите са теми, взети от медиите, които се пресъздават със средствата на сарказма, иронията и политическата и социалната сатира. Вторият елемент е нещо, което се е случило спрямо водещия, тъй като той ти е основният партньор – той ти подава реплики, той ти връща топката. Нещо, което се е случило зад кадър, за да го провокираш той да се децентрира, за да има конфликтна ситуация. След като скечът е написан, ти го разучаваш.
По време на предаването Слави монтира на живо в главата си. Той непрекъснато гледа часовника, за да знае колко време има за първа част, колко за втора и някой път в скеча пропуска въпроси. Тогава, докато кюто се извърти за моя отговор, ние трябва да импровизираме. И понякога се получава много смешно. Например вчера се наложи да ям лук. Играех Богдан Томов и показвах как пазя гласа си. На мен така ми залютя и ми потекоха толкова сълзи, че не виждах аутокюто. На самия Слави му замириса много на лук и му дойде в повече. Преди това Краси го беше провокирал, като беше разлял боза върху бюрото му, а Ванката чистеше и се ядосваше. И се казаха неща, които дадоха основание да се подхване нататък. Тук вече опитът помага да усетиш докъде е мярката, докъде може да се простреш. И в театъра и в операта се случва. Например играехме „Лелята на Чарли” в Бургас и на една от сцените в съседен хотел започна заря по случай някакъв рожден ден. Оркестърът свиреше, но колегите не чуваха оркестъра и започнаха да казват текст, който напълно се разминаваше, защото фойерверките пукаха силно. Тогава аз излязох като лелята и казах: „Тихо, пуснали са заря в чест на леля, да я изчакаме!” Публиката аплодира сигурно минута и половина. Това са незабравими моменти. Имах случай и да видя как в театър "София" човек на първи ред колабира. Казах: „Стоп, стоп”, и му помогнахме. Беше си глътнал езика. Линейка го откара, ние върнахме с една сцена и продължихме представлението.
Присъствала съм на репетиции на шоуто в самото начало. Въздухът сякаш настръхваше от напрежение, а Слави понякога беше доста строг. Смазана ли е вече машината?
Напрежение има винаги, защото сме всяка вечер и отговорността е огромна. Единствен Слави е от 15 години в bTV заедно с новините. Аз попаднах в смазана машина и никога не съм имал никакви проблеми с него. Той проявява изключително разбиране към усъвършенстването ми като театрален актьор и никога не ме е спирал, нищо че се говори, че ни е забранявал да участваме еди-къде си. Аз с него съм във великолепни отношения и той е най-добрият ми работодател до момента. Нямам нито една забавена заплата, нито едно финансово неуредено отношение за разлика от театрите, с някои от които съм в тежки неразбирателства по тази тема.
На какво се дължи според теб нестихващият с години интерес към „Шоуто на Слави”?
Слави има едно специфично качество – умее да събере най-добрия екип, който може да си позволи в момента в България. Текучеството е много слабо. Някои от тези хора са от 15-20 години – от времето на „Хъшове” и „Каналето”. А новите хора, които идват, стават бързо напълно естествена част от него. Както казва Ивайло Вълчев: „Уж дойдохме за една година да пробваме какво става с „Ку-ку”, и те станаха 20 години.” Слави мисли така: „Предпочитам да инвестирам в хора, отколкото в техника.” Защото той може да има и по-модерно студио, но това модерно студио след една година няма да е толкова модерно, а хората ще са още по-добри. 
Колкото и да е хубаво телевизионното ти семейство, сигурна съм, че по-добър екип от този вкъщи нямаш. Каза ми, че работиш на пет места, но когато се прибереш у дома, твоята жена Милена винаги е усмихната, вкъщи всичко е перфектно, децата спят...
Може би ги е набила жестоко (смях). Има клише, че зад всеки успял мъж седи по една умна жена, което е много вярно. Ако ти не се чувстваш сигурен с нея, винаги нещата ти няма да вървят. Милена създава уют и ме кара да се чувствам стабилен, за да мога да работя и да се грижа за семейството ни. С нея сме от 15 години заедно. Всички казват: „Ей, ти имаш две деца!” А аз отговарям: „Да, при това от една и съща жена със седем години разлика. Нещата не са случайни.“ Тя е по-търпеливата, прави повече компромиси. Актриса е и умее да проявява разбиране за неща, които съм преживял през деня. Имаме за какво да си говорим, всеки разбира от работата на другия. Имаме нашата театрална школа „Мариан Бачев и Arcadia Fusion ART” и се допълваме много естествено.
Как я спечели тази прекрасна жена?
Ами толкова съм готин!... Големият ми късмет е, че съм я срещнал, преди да стана национално популярен. Защото на тези, които стават популярни, им е трудно и не знаят дали някой е с тях, защото са популярни, или заради някакви техни лични човешки качества. Ние си бяхме млади артисти с ниски заплати и по романтична линия тръгнаха нещата.
Романтиката съществува ли след 15 години?
Мариан: Има я, да. Може би защото сме хора на изкуството. Тя е по-романтичната, но аз откликвам.
Милена: Партньорството е важно – както на сцената, така и в живота. Ако ти си добър и верен партньор, нещата вървят. Веднъж у него е топката, той е центърът, веднъж – у мен, и нещата се получават.
Лесно ли се живее с него?
Милена: Да, много лесно, защото и двамата сме с добро чувство за хумор, което ни помага в кризисни ситуации, в които можем да се иронизираме. По-голямата ни дъщеря го е прихванала и тя също се иронизира в някакви ситуации.
Кои бяха трудните ви моменти?
Милена: Чак някакви критични моменти не сме имали. Слава богу, съдбата ни пази от сериозни катаклизми.
Мариан: Имали сме финансови затруднения. Тя беше актриса в Пътуващия театър, там не й плащаха редовно и се наложи да работи в една рекламна агенция. Даже ме заведе на море, защото аз нямах пари. След това се преквалифицира като козметик и имаше супер голям успех. Много добри финансови постъпления имахме, но се появи Александрина и съвсем естествено усилията се насочиха в друга посока.
Пу-пу, хора, изглежда лек животът ви. Вече ми се струва невероятно, когато срещна хора с лек живот и добра стабилна връзка.
Това си говорем и ние, че нашата любов много постепенно се разпали. Подклаждахме огъня, той гореше бавно, разгаряхме го през зимата, отслабвахме го през лятото... Има хора, които хвърлят много пелети, за да се разпали бързо, но техният огън изтлява и знаеш какво е огнището сутрин, нали? То е сиво. Трябва да поддържаш огъня. Разбира се, не го правиш съзнателно. Може би затова се казва „семейно огнище”.
Имаме си апартамент, който ние сме си направили, всичко сме си избрали заедно. Свили сме гнездото.
Нашата дъщеря учеше в една частна градина и директорката предложи на Милена да направи часове по театър. И с една нейна колежка започнаха да работят. После дойде поканата от едно училище. После беше по заместване в колежа „Любен Гройс” в тяхната театрална школа, но Косара току-що се беше родила и беше трудничко. После за 2-3 месеца регистрирахме тази наша работилница. Работим с малка и с голяма група. С малките Милена направи драматизация по слабо познати у нас приказки на Джани Родари - "Приказки, колкото усмивка". С големите правим „Крушата Рагаца“ на Станислав Стратиев. Децата са много мотивирани. След всяка наша среща добавяме по нещо като част от декора, костюмите, ще има мултимедия.
Мариане, връща ли те работилницата към годините, в които ти беше дете и посещаваше пионерския театър на Ники Априлов?
Разбира се, че ме връща. Нали знаеш, че последната постановка в Бургаската опера е с Ники Априлов? Той наистина ме зариби тогава по театъра и вече след 8-9-и клас бях убеден, че искам да превърна театъра в своя професия. Благодарен съм на родителите си, че не ме спряха, макар че те са инженери, брат ми също е инженер. Те нямат пропусната премиера, независимо в кой град е била. Баща ми за съжаление почина преди 12 години. Той почина 10 дена преди премиерата на „Коса”. Толкова се вълнуваше как ще дойде на премиерата, но почина внезапно. Свързвам този спектакъл с него и винаги, когато около негов рожден ден или около неговата кончина имам представление, си наумявам, че е за него, и то минава наистина прекрасно.
Коментари (0)
Вашият коментар