- В началото на декември с ваши колеги от Съюза на артистите и Fibank представихте благотворителна инициатива: календар 2017 - “Актьори с добри сърца”. Защо се включихте в каузата?
- Въобще не се замислих и веднага приех, защото инициативата наистина ми харесва. Аз съм канена за доста каузи, но внимателно избирам и се включвам там, където има отношение. Тук много ми допадна това, че фондът помага на наши колеги. Аз съм свидетел, че наистина е така. Затова съм щастлива, че мога да допринеса и аз за тази помощ.
- В какви подобни каузи сте участвали досега?
- Последната е “Заедно в час”. Там се търсят млади хора, учители, които отиват да учат децата в цялата страна. Ние им помагаме, като им осигуряваме заплати. Това е страхотно, защото е важно младите хора да бъдат образовани и културни.
- Разкажете ни повече за моментите зад кулисите по време на снимките на календара?
- Беше много интересно. Поздравявам екипа, защото всички са страхотни професионалисти. Визията беше фантастична, а това е много важно, за да влезеш в кожата на героя. Като ме снимат за фотосесии, си мисля, че съм друга героиня, защото не мога да позирам, не съм модел. Мога да изиграя модел, но на мен не ми се удава. Стоя глупаво срещу фотоапарата и когато вляза в роля, само ги питам как трябва да се чувствам. Те казват: “След парти, уморена си, било е тежка вечер.” И аз давам. Няколко пъти ми сменяха състоянията и беше забавно. Бях много заета и последният човек, който снимаха за календара на Fibank и Съюза на артистите в България, бях аз. Видях, че всички са щастливи и усмихнати, докато правехме снимките. Усетих, че има попадения. Щом хората отсреща се усмихват, значи имаме пресечни точки. А снимките, които са дело на рекламна агенция “Киви”, са страхотни.
- Какво ви предстои през следващата година в професионален и в личен план?
- Аз за деца нямам време. (Смее се.) Имам една 15-годишна тийнейджърка вкъщи, която ми е достатъчна. В тежка възраст е. В нея живеят няколко същества и всяка минута ме гледа различен човек. Но да ми е жива и здрава и това ще го изтърпим. В живота и особено в моята професия е много важно човек да има търпение. Казвам си - толкова неща изтърпях, че това с дъщеря ми ли няма да изтърпя. Още няколко години и това ще мине.
- Ориентирала ли се е каква ще става? Може би актриса като вас?
- Да. Ходи в театрална школа,
решила е, че с изкуство ще се занимава
Желая ѝ успех, следя я стриктно и с каквото мога, помагам. Иначе за мен - почти всяка вечер играя в представления, основно в театър “София”. В Театър 199 участвам в “Театър, любов моя” - представлението, с което обрахме всички награди. И последната ми любов - “Догодина по същото време” с Христо Шопов - едно представление, което засега играем в бившето кино “Левски”. Прекрасно е, защото с него за първи път се срещаме на сцена. Предстоят ми проекти,
имам предложения, задава се и филм,
но засега не искам да говоря, нека се изпекат нещата.
- Не е ли много уморително - всяка вечер в театъра?
- Давам си сметка, че е, батериите се изтощават. Много странно обаче, аз, ако не съм заета, съм супернеорганизирана и имам чувството, че нещо не е наред. Като остана 1-2 седмици без работа, съпругът ми казва: “Непоносима си. Отивай да работиш, защото тогава си спокойна и никой не те дразни.” Ставам, отивам на репетиция, тичам на снимки, после се връщам в театъра, следва представление. Хората предполагат, че след него вече си гроги. Пък то се получава точно обратното, защото адреналинът е на 1000. Няма как да заспиш! Постановката да приключи в 10 часа и в 11 да се прибереш и да си легнеш. Това е абсурд, защото адреналинът те държи до 1-2 часа и трябва да разпуснеш. Аз съм нощна птица, до късно седя. Гледам си филми, сериали. Моите си лягат, аз съм спокойна и съм добре. Когато получих “Икар” за главна женска роля за “Госпожа министершата” и ни взеха интервю със Стефан Мавродиев, който също беше получил награда, тогава запомних едно негово изказване: “Обикновено хората бягат от работа, не обичат да работят. А актьорът търси работа, иначе умира. Ако не работим, ние сме аут.”
Беше много прав. Мисля, че
ние и чисто физически се променяме, ако го няма ритъма
Аз нямам такова определение: “Отивам на работа.” Казвам си: “Отивам на снимки, отивам да играя и да се забавлявам.” Разбира се, че е сериозен труд, но е и удоволствие. Радвам се, че работата е моето скъпо хоби.
- Когато бяхте малка, коя роля искахте да изиграете и успяхте ли?
- От малка съм в театрална школа, и то не защото много исках. Учителката ми ме заведе, явно съм имала артистични наклонности. Те взеха, че ме приеха, и това беше моето спасение. Попаднах в една детска театрална школа на братя Райкови във Варна. Те ни възпитаваха в отношение към изкуството. До кандидатстването си във ВИТИЗ съм била в тази школа. Като по-големи минахме в куклено-пантомимен театър “Щурче”. Всъщност нашето детство мина там. Бях заедно с Мариус Куркински, Мария Сапунджиева, Петър Антонов, Невена Бозукова - бяхме много силна група. Сега разбирам дъщеря ми, като каже: “Толкова го мразя това училище.” Никога не съм обичала да ходя на училище. Бях отличничка, но толкова мразех... Това беше затвор. Нямах търпение да свърши и да отида в театъра, защото там беше забавата, истинският живот. Това ме спаси.
Като малка не съм мечтала за роля и сега не си мечтая. Някой път си казвам, че е готино да изиграя нещо, но после осъзнавам, че ако тази роля не е моята, тя няма да стигне до мен. Винаги така се е получавало, че ролите, които трябва, стигат до мен. Не искам всичко сега и веднага. От позицията на времето и годините съм си дала сметка, че трябва да си по-спокоен и по-търпелив и че нещата се случват тогава, когато си подготвен за тях. Защото, ако ти се се случат по-рано, ти няма да бъдеш подготвен психически.
- Какво имате предвид?
- Когато бях студентка, професор Крикор Азарян ме взе в Театъра на армията, трябваше да играя Лулу в “Кутията на Пандора”. Тогава нямаше практика да се вземат студенти. Бях станала суперзвезда, беше прецедент.
Имаше страшна реклама, защото аз притичвам гола през сцената
Героинята е проститутка, която Джак Изкормвача убива накрая. Такива неща не се виждаха по това време. Затова очаквах да ме вземат в Театъра на армията. Не се получи обаче. Сигурно е имало някакви причини. Дълги години трябваше да търся себе си. След това отидох в “Сълза и смях”, после в театър “София”, където съм и досега. Много години съм играла малки роли, но не съм се притеснявала от това. Знаех, че трябва да трупам опит и да се уча. Тази професия е труден занаят. Трябва да имаш качества, но всичко друго е труд и умения, които се трупат и възпитават. Да имаш отношение към колегите, работата, словото, движението. Всичко това много ми помогна през годините.
И изведнъж станах по-популярна. Благодарение на Love.net и “Под прикритие” хората ме откриха. Станах изгряваща звезда на едни други години. И си казах, че ако тогава бях продължила в Театъра на армията, не знам какво щях да бъда сега. А днес имам един друг бекграунд, който ми помага. Нещата се случват, когато си подготвен. Сега съм готова да поема някаква популярност, защото нито съм млада, нито съм глупава, нито наивна. Аз искам да си свърша добре работата и хората да ме харесват.
Не искам да съм по кориците на списанията
Такъв тип популярност не ме интересува, защото тя не носи стойност. Щастлива съм, че така ми се е стекъл артистичният живот, и сега съм в много хубави години, удовлетворена съм. По-добре усещам ролите си, отговорна съм към себе си, знам, че трябва да се поддържам. Тялото и лицето ми са инструмент, с който работя.
- Кое е най-голямото признание, което сте получавали?
- Аз не съм известна, а разпознаваема за хората, които ме харесват. Тяхната обич е най-голямото ми признание. Аз съм разсеяна, като вървя по улиците, вечно си мисля нещо. Късогледа съм, не виждам кой е срещу мен, гледам си в краката да не падна. И докато съм в този мой си свят, ме спират някакви хора - приятни жени на хубава възраст, добре облечени, и казват: “Само да ви кажа - прекрасна сте, много ви харесвам.” Те не ми досаждат, не искат да се снимаме. Веднъж, докато бях на банкомат, една жена ми каза: “Такъв фен съм ви, а да знаете, че и синът ми ви е фен.”
Комплиментите, които получавам, са по повод работата ми. Гордея се с участието си във “Връзки”. А за него ми казват “Това е любимият ми сериал - и на мъжа ми, и на майка ми, и на баща ми, и на децата ми.” Какво да кажа, много е приятно. И, разбира се, не мога да си изкривя душата, наградите, които получавам, също са огромно признание. Те дойдоха късно при мен, но явно тогава, когато съм ги заслужавала. Идват от хора от гилдията, хора, чието мнение ценя.
- “Връзки” ще има ли продължение?
- Искрено се надяваме да продължи, но каквото стане. Ако трябва, ще има нови серии, ако не трябва, ще мислим за нови проекти.
- Какво ще пожелаете на читателите?
- Просто да сме здрави. Само това. Колкото и пари да имаме, където и да инвестираме, в която и да е банка, здравето не се купува с пари. За здравето ще помогнат добрата мисъл и добрите сърца.
Коментари (0)
Вашият коментар