Напишете дума/думи за търсене

Леа Коен: Със съпруга ми живеем по строго установени правила

снимка: личен архив

Леа Коен е родена в София, завършва “Пиано” и “Музикознание” в Българската държавна консерватория и посвещава много години на музиката. Била е редактор в списание “Българска музика”, преподавател във Висшия музикален институт в Пловдив, директор на Софийската филхармония. През 1990 г. е избрана за народен представител във Великото народно събрание и през следващото десетилетие се занимава активно с политика и дипломация. Била е посланик в Белгия, Люксембург, Швейцария и Лихтенщайн. Автор е на девет романа, една пиеса и няколко разказа.

Днес тя става на 77 години. Припомняме ви един наш разговор с нея.

Действието в "Сбогом, Брюксел" - една от книгите ви, се развива в последното десетилетие на XX век. Избрахте го заради бурните промени в Европа или защото самата вие бяхте пряк участник в тях?

Сюжетът на една книга не се избира. Той се налага в съзнанието на автора като необходимост, от която не може да избяга, като чувство на отговорност към истинска история, която се чувства длъжен да разкаже, и може би дори като чувство за вина, че в определен момент е привидял като значителни събития, които всъщност са били банални, а е подценил други, които са били истински важни. Смисълът на тази инверсия между привидната и реалната значимост е идейната същност на романа “Сбогом, Брюксел”, в който важна на пръв поглед шпионска афера изтиква на заден план една действителна човешка история. Трябва да мине време, изпълнено с драматични събития, за да осъзнаят персонажите на романа, че шпионската история е лош театър, който не си струва труда да бъде игран насериозно, докато криминалната интрига е истинска драма. За мен също мина време, докато осъзная същото и разбера, че никакви политически интриги не могат да се съизмерват с истинските човешки истории и трагедии, които се разиграват пред очите ни. Че е много по-морално да посветим усилията си на вторите, дори да трябва да пренебрегнем първите.

С явна симпатия говорите за новите, непрофесионални дипломати. Вие самата бяхте ли една от тези свободни по дух, наивни ентусиасти?

След десет години посланическа кариера почти без прекъсване можах да науча много, да не кажа почти всичко, за пороците, недъзите и дори престъпленията на българската дипломация. Няколкото критични забележки в романа, в който дипломатическата мисия с нейната типична за почти всяко посолство от описания период отблъскваща атмосфера, е само орнамент към сюжета. Ако напиша един ден спомените от дипломатическата си дейност, свързана с най-напрегнатите периоди от съвременната българска политика, непрестанно саботирана от консервативни кръгове на миналото, това ще бъде един автентичен разказ, който може да изглежда като фикция поради невероятната изобретателност, подлост и нелоялност на отрядите агенти, внедрени в дипломацията.

Аз съм по-скоро оптимист, отколкото ентусиаст. Хвърлям голяма енергия в работата си, но винаги я планирам внимателно.

снимка: личен архив
снимка: личен архив
Има ли реално съществуващи герои в книгата ви?

Персонажите в един роман, дори да имат реален прототип, никога не са документални. Що се отнася до другите действащи лица, имам принцип в създаването на персонажите, който съм си изградила и спазвам и в останалите си книги. Основните герои, онези, които са натоварени с драмата и движението на сюжета, са авторски създадени според необходимостта на сюжета. Но второстепенни лица, които служат да подкрепят достоверността на събитията, понякога са буквално заимствани от самите събития. Затова и нерядко присъстват наистина буквално, дори с титлите и с имената си.

Криминалните истории ви се отдават. Имала ли сте самата вие досег с такива случаи в реалността или са само фикция?

Откакто се помня, се интересувам от загадките, които ни заобикалят. На всекиго се е случвало да се сблъска с криминални или други загадки, но писателят успява да прецени какъв литературан материал съдържа всеки подобен случай и съответно решава дали да се възползва от него. Би било много елементарно, ако използваме само личния си опит, за да описваме интересно света. Случвало ми се е да чета показания както на престъпници, така и на техни жертви. В тях няма нищо вълнуващо, което да приближава до представа за литература. Нямало е нужда Достоевски да срещне лично Разколников, за да го опише, достатъчно му е било да прочете малка дописка за извършеното убийство, за да сътвори най-прекрасния криминален роман на всички времена.

Защо според вас все още много младежи от Източна Европа се стремят да напуснат своите държави на всяка цена, въпреки множеството жестоки случаи на трафик на хора, за които и вие предупреждавате в романа си?

Тук ще ви коригирам малко. Много младежи все още напускат България. Чехи, поляци, унгарци и дори румънци предпочитат да се реализират в собствените си страни. Всички си задаваме с болка въпроса “Защо нашите деца мечтаят да се реализират другаде?” Може би защото у нас демокрацията взе изненадващо уродливи форми, превърна се в мутрокрация, кланокрация, защото агресивни индивиди без никаква морална цел се превърнаха в “елит” и задушиха стремежите на много млади хора.

Самата вие как отидохте и защо останахте в чужбина?

Нямам чувство, че съм напуснала България. Там е домът ми, част от семейството ми, любимата ми работа, приятелите ми. Съпругът ми е чужденец, но с него живеем по строго установени правила - прекарваме еднакво дълго в местата, с които съответно сме свързани. Лично аз се чувствам като пергел, чието острие е забито в родната ми София, а рамото му обикаля света и се спира отвреме навреме някъде за по-дълго. Това ми дава изключително много като впечатления, контакти, информация, а също и като реализация. Едни от важните ми занимания са лекциите и четенията, които изнасям на различни места ?- Германия, Австрия, Швейцария, Белгия, през последните години и в балканските страни.

Живяла сте на много места по света. Къде се чувствате най-много себе си?

Нямам никакъв проблем с адаптацията. Необходимо ми е едно денонощие, за да забравя, че съм чужденка, където и да е по света. Дали пътувам от София за Ню Йорк или за Стара Загора за мен е само географска подробност. Важна е винаги целта на едно пътуване, а не дестинацията. Ако човек осмисля целите си, всяко пътуване може да бъде невероятно приключение и нова страница както в живота му, така и в книгите, които ще напише.

Какво ви даде и какво ви взе политиката?

Въпросът, който понякога си задавам, е какво аз дадох на политиката и какво взех от нея.

Дадох от себе си труд, познания, последователност в преследване на идеите, за които влязох в нея, а получих в замяна опит от работа в една от най-конфликтните области на живота. След него съм доста по-предпазлива в преценките си за събития и хора.

Чувствате ли се в хармония със себе си?

Някой беше казал, че хармонията на човека се постига, когато душата и тялото са на едно място. За мен такава ситуация не съществува откак се помня. Май съм повече “полифонична” личност: живея в няколко измерения и това ми харесва.

Кое е най-голямото ви женско оръжие?

Този арсенал не ми е познат. Изпитвам презрение към онези, които го използват. Моето оръжие са думите и аргументите.

снимка: личен архив
снимка: личен архив
Кога за първи път осъзнахте, че писането ви носи удовлетворение?

Пиша и публикувам от най-ранна младост. Все едно да ме попитате кога за първи път съм осъзнала, че ми харесва любовта. Фактът на личното харесване е напълно субективна величина, без значение за въртенето на Земята. Но ако прочета въпроса ви по друг начин “Кога осъзнахте, че писането ви носи удовлетворение (на читателите например)”, това ще стане сакрален въпрос, до отговора на който всеки автор мечтае да стигне. Не знам дали още съм готова с него.

Как пишете? Имате ли специални ритуали на писане?

По всяко време на деня и нощта, всеки ден без изключение и без значение какъв е текстът и дали подлежи на публикация, само с чаша вода до компютъра.

ПОКАЖИ КОМЕНТАРИТЕ
X