Полански смразява киносалоните другата седмица

…

Колкото повече се разпростираше славата на школата, толкова повече чуждестранни студенти идваха да учат в нея. Но в начало­то на следването ми освен Ким, нашия мълчалив севернокореец, единствените чужденци бяха няколко българи. Те образуваха мал­ка невъздържана и цапната в устата тайфа. Тичаха подир всички момичета, правеха конкурси за ядене на люти чушки и бяха царе на черната борса. Главната им цел бе да стоят в Лодз колкото се може повече. Никой от тях нямаше и най-малкото желание да се върне в родината. Най-великолепен от тези българи бе Никола Тодоров1 – сту­дент от четвърти курс операторско майсторство. Отчаяно търсех начин да режисирам филм и тъй като той трябваше да снима цве­тен филм, аз го убедих, че е по-добре да направи късометражен игрален филм, отколкото да хаби лента за някакъв глупав сюжет. Убедихме преподавателите да ни разрешат да отсъстваме и зами­нахме за Краков на наши разноски. Именно там, аз, новакът без опит, снимах първия си филм. Двамата с Тодоров предварително бяхме изработили всичко – работна книга, илюстрирана кадър по кадър, и съответния репе­раж на битпазара и улиците в Краков – с намерението да постсинхронизираме филма, като се върнем в Лодз. Също така бях осигурил възторжената помощ и участие на Адам Фиут, който беше втора година драматично изкуство. Аз бях не само режисьор, но актьор, продуцент, художник по костюмите, скриптър и гримьор. Филмът Велосипедът разказва­ше как едва не бях убит в бункера в Краков....

Познавах Париж на Марсел Карне, Андре Каят, Жак Бекер и най-вече на Жан-Пол льо Шануа – режисьора на Без да остави адрес, който ни бе очаровал мен и Тишлер в Художествената гим­назия в Краков. За аристокрацията и интелектуалците от Краков, както и за всички поляци на моята възраст и с моята нагласа, Па­риж бе сърцето на цивилизования свят.

…

Толкова трудно бях открил „Кроазет“, а сега и хотел „Мартинес“… Когато най-накрая го на­мерих, за миг си помислих, че мога да стоя във фоайето до появата на Вайда и да разиграя сцена на случайна среща. „Здрасти! И ти ли си тук?“, но нямах време. Обадих се в стаята му от рецепцията.

Анджей? – казах. – Как си?

Последва кратко мълчание.

– Кой се обажда?

– Как кой се обажда? Аз съм, Ромек.

Това обаждане уреди нещата. Вайда ме покани на обяд и ме заведе да гледаме Седмият печат на Ингмар Бергман.

…

Когато ангелите падат. Исках филмът да съз­дава впечатление за мащабност, въпреки че продължаваше само двайсетина минути. Най-вече исках да бъде романтичен, с при­повдигнат стил – публиката да разбере, че става дума за мечтите на възрастна жена, стигнала до края на живота си. Буквално бях като хипнотизиран от старите хора. Винаги съм имал чувството, че възрастните заслужават повече внимание и грижи, отколкото децата. Бяха толкова примирени, толкова невежи за живота, въпреки натрупания житейски опит и близостта до смъртта.

След като дипломният ми филм нарочно бе театрален и стра­нен, исках първият ми пълнометражен филм да бъде строго ин­телектуален, направен като точна, почти формалистична машина. Сюжетът бе близък до класическия трилър: една двойка приема на борда на яхтата си пасажер, който изчезва при тайнствени об­стоятелства.

Не бях лесен парт­ньор. Бях класическият полски мъжкар – егоистичен и тираничен.

С пристигането си открих, че продуцентското студио „Каме­ра“ изцяло споделяше удоволствието и възторга ми от перспек­тивата да осъществя Нож във водата. Много щастлив, че ще започна първия си пълнометражен филм – истинското ми бойно кръщение, – аз, естествено, ангажирах неколцина стари прияте­ли. Асистенти ми бяха Анджей Костенко и Куба Голдберг. Йежи Липман, който толкова търпеливо ме бе въвел в киното по време на Три разказа, се върна като главен оператор.

Беше върхът на Новата вълна. Интелектуални­ят снобизъм също играеше роля. Боейки се да не минат за глупаци, критиците възхваляваха „умозрителни“ филми, които освен че бяха мудни и недобре направени, бяха претенциозни и приспивателни.

Никога не станах част от тази Нова вълна и не го желаех. Ис­ках да бъда съвършен професионалист и бях прекален перфек­ционист. Ако намирах за очарователен филма на Трюфо 400-те удара и за привлекателен До последен дъх на Годар, то другите филми, освен първите творби на Клод Шаброл, ме плашеха с лю­бителския си характер и техническата ограниченост. Непоносимо мъчение бе да ги гледам.

Отчасти и защото разказва премеждията на режисьор – 8 ½ на Фе­лини за мен бе невероятно откровение. Ето това винаги бях искал да видя на екрана – както заради красотата на чувството, така и заради съвършенството на образите.

Ангажирането на Катрин Деньов в „Отвращение”, бе опре­делено много по-трудно. Прослушах известен брой млади актри­си, сред които Франческа Анис, която „Compton“ предпочиташе, защото вече бе играла в техен филм и нямаше да им струва скъпо. Макар и очарован от Деньов, Клингър твърдеше, че това е безпо­лезна лудост. Необходим бе целият ми инат, за да го убедя. И добре, че успях, защото изключителната красота и талант на Катрин много допринесоха за филма. Да работиш с Катрин Деньов беше като да танцуваш танго с особено умела партньорка. Тя знаеше какво точно искам от нея и веднага влезе в кожата на героинята – до такава степен, че в края на снимките бе станала някак дистанцирана и доста лудич­ка. Професионалистка в пълния смисъл на думата, Катрин имаше само една задръжка: отказваше да се снима гола и дори полугола и настоя да носи нещо под прозрачната си нощница. Тъй като имах възражения срещу слипа, тя си сложи балетно трико. Но когато дойде моментът, направи всички сцени само по нощница.