Полански смразява киносалоните другата седмица

Тревожеше ме една важна черта на „Бебето на Розмари“: рома­нът е забележително добре построен трилър – и аз се възхища­вах именно на това му качество, – но като атеист не вярвам нито в Сатаната като въплъщение на Злото, нито пък в съществува­нето на някакъв персонифициран Бог. Всичко това бе в кон­фликт с моя рационален светоглед. За по-голяма достоверност реших да поддържам своеобразна двойственост: възможността свръхестествените изживявания на Розмари да бъдат плод на въображението ѝ. Цялата история, гледана с нейните очи, тряб­ваше да се окаже само поредица от привидно зловещи съвпа­дения, продукт на трескавото ѝ въображение. Машинациите на съседите, сатанинският ритуал, при който дяволът я обладава в присъствието на съпруга ѝ, и дори финалната сцена край люл­ката трябваше да имат и рационално обяснение. Ето защо във филма от началото до края има някаква двойственост.

За първи път в живота ми не трябваше да се боря, за да оце­лявам. Моменталният успех на Бебето на Розмари ме превърна в любимото дете на Холивуд. Сценарии и предложения идваха от всички студия в града.

От известно време вече бях разбрал, че Шарън е постоянна част от живота ми. Перспективата за брак и деца ме ужасяваше не толкова, защото се боях за свободата си – знаех, че Шарън ни най-малко не възнамерява да ми я отнеме, – а защото личните връз­ки създават у мен непоносимо чувство за уязвимост. Дали тази тревога идваше от детството ми? От несигурността, в която бях живял, когато бях на пет-шест години и семейството ми бе разпи­ляно? Винаги съм имал чувството, че за да избегна страданието, най-лесно е да избягвам всяка задълбочена връзка.

Изразът „Търсили са си го“ отпращаше към друг: „Ще видим дали пак ще правиш такива филми. Животът ти е бил като филмите ти и смъртта на жена ти също“. Озаглавена „Защо Шарън трябваше да умре?“, една статия, излязла малко след убийствата, резюмира много добре поведението на Холивуд и на медиите из­общо. Според нейния автор ние сме били привлекли тази ужасна трагедия, защото сме водели ексцентричен, развратен живот под влиянието на наркотици. Списание „Time“ възприе подобен тон: „Тази среда е била тол­кова злокобна, колкото всичко описано от Полански във филмово­то му изучаване на най-мрачните и меланхолични кътчета на чо­вешката природа“. Трябваше да мине една година, за да излезе наяве истината на процеса и още пет за пълен и доста точен разказ за случилото се, изложен в „Хелтър Скелтър“ – книгата на Винсънт Булиоси, прокурора на Лос Анджелис. Но злото, сторено през първите дни след убийствата, никога не бе поправено. И днес още много хора вероятно си спомнят само безсмислиците и глупостите, разпрос­транявани от медиите.

Слуховете, достигнали до мен, ме осведомиха, че съм станал „печално известният Роман Полански“. „Клеветете, клеветете, от клеветата винаги остава нещо.“1: бил съм замесен в сатанински ритуали, в отвратителни извратености, които по някакъв начин са причинили смъртта на съпругата ми.

Смъртта на Шарън е единствената разделителна линия, която реално е имала значение в живота ми. Преди нея плавах в океан от надежда и безграничен оптимизъм. След нея всеки път, кога­то съзнавам, че се забавлявам, изпитвам вина. Един психиатър, с когото разговарях малко след смъртта ѝ, ме предупреди, че ще са нужни „четири години траур“, за да се преборя с това чувство. Но ми бе нужно много повече време.

Полански с особе­на лекота снима черната магия – пишеше „Time“. – Вкусът му към свръхестественото е толкова необуздан, че голям брой от обик­новените сцени във филма са претупани.“ Според „Newsweek“ за мен този филм бил „рационализиране на психическо разстрой­ство“. Моят Трагедията на Макбет бил произведение на изкуството, направено със замаха на Бухенвалд, Лидице и – да, така е – убийствата на Менсън. В Трагедията на Макбет имаше само няколко капки от кръв­та, която се лее във всичките филми на Сам Пекинпа например, но насилието е реалистично. „Макбет“ е жестока пиеса. И никога не съм вярвал, че това може да се скрие.