– Какво ти е, Мила? Отвън те чака Фернандо Солана...
Тя не отговори. Мисля, че изобщо не чуваше какво й казвам. Седеше отпуснато като човек, който е в полусъзнание, който си отива. Обърнах се отново към Мурджев. Той ме гледаше гневно, сякаш аз бях виновен за състоянието на шефката му.
– Какво да правим? – попитах аз не толкова, за да чуя мнението му, колкото за да предизвикам всички да потърсят изход.
– Трябва веднага да я закараме в хотела и да повикаме лекар... може би... – колебливо каза Бербенлиев.
Мурджев също настоя:
– Да, трябва да си легне и да почива.
Аз излязох от самолета и отидох при министъра. Обясних му, че сеньора министърката не се чувства добре, всъщност тя е толкова зле, че е почти в безсъзнание, и е необходимо незабавно да бъде откарана в хотела.
– Ще се разпоредя там да я чака наш лекар – каза загрижено министърът.
– Нали разбирате, че пресконференция е невъзможна?
– Разбира се. Колите са отвън и чакат.
Мурджев и колегата му Петър Петров почти изнесоха Людмила от самолета. Тя не забеляза, че има посрещачи, че Фернандо Солана нещо й говори. Всичко стана много бързо и журналистите късно усетиха, че гостенката отново е излетяла. Защото ние наистина буквално летяхме към хотел “Камино реал”. Помощниците на Людмила я настаниха в определения й апартамент и ме повикаха в съседната стая.
– Мурджев, искам да я видя – казах аз още от вратата. – Струва ми се, че вече се съвзема.
– Да – отвърна ми Мурджев, – толкова се е съвзела, че ни забрани да влизаме при нея.
– Но аз само няколко думи...
– Ти не разбираш ли български? Не разрешава никой да я безпокои! Никой! Това се отнася и за теб, и за нас.
– Но сега ще дойде медицинският екип.
– Никакви доктори! Изрично забрани.
Можехме ли да я оставим сама и в такова състояние? Пейо Бербенлиев влезе при нас и всички решихме да се посъветваме с една рускиня – лекарка към съветското посолство. Тя пристигна веднага, но и на нея не се даде зелена улица. Повъртя се известно време из хотела, но не смееше да си тръгне, докато не й казахме, че е по-добре да не си губи времето.
Всичко това стана на 28 февруари – в деня, когато според българския печат Людмила направила изявления на летището. Тази нощ беше един дълъг кошмар, който не ни напусна и на следващия ден. Започна да ме мъчи смътно безпокойство. Официалното откриване на тържествата бе определено за 3 март, вторник. Изпратени бяха над 2000 покани. Първи март се падаше в неделя и до вторник имаше малко часове. Притеснявах се, че не мога да вляза при Людмила и да говоря с нея. Изпитвах някакво смътно подозрение, че нещо се крие от мен. Ако Мила беше толкова зле, защо не пуснахме лекари да я прегледат? Все пак аз издебнах един момент, когато Мурджев бе зает с нещо, и се вмъкнах в апартамента на Людмила. Едва затворих вратата зад гърба си и се спрях като закован. Мила беше там, почти гола, седнала върху бял чаршаф на пода, с кръстосани крака.
Тя притискаше длани пред гърдите си, както правят в Индия, когато поздравяват или се молят. По ръцете и лицето си беше нарисувала някакви цветни линии. Пред нея бяха наредени различни предмети, които вероятно носеше в тайнственото си куфарче.
– Мила!... – прошепнах аз с широко отворени очи и почти замръзнали челюсти.
Не ме чуваше, не ме виждаше. Не смятам, че в момента се молеше или медитираше. Тя просто не беше в апартамента, изпаднала бе в онова състояние, при което според окултните науки душата напуска тялото и се юрва в други светове или в отвъдното.
Знаех, че е опасно да я “събуждам” от това скитосване между звездите. Не посмях да направя тази глупост и бавно се измъкнах навън. Мислех си, че никой не ме е видял. После забелязах, че Мурджев ме гледа сърдито. След години призна, че ме е видял да влизам при Мила, но било късно да ме спре. След още известно време Мурджев забрави не само какво ми е признал, но и всичко, което се случи от първия до последния ден на тази делегация в Мексико. Но тогава още не знаех, че този човек е с две или три лица, че за него премълчаването, изкривяването на истината и лъжата са като “Тъй вярно!” и “Слушам!” За него ще се наложи да напиша по-късно още нещо.
Бях ядосан на Мила, че точно в този момент бе намерила за необходимо да се моли на своя бог или на своите “учители”, че накара всички да се тревожим за здравето й. В същото време бях и по-спокоен, защото явно не беше болна.
Вечерта с Пейо Бербенлиев и двамата сътрудници на Людмила направихме съвещание, на което се опитахме да намерим изход.
Всички се страхувахме от неизвестността – Людмила можеше и да не се съвземе, можеше и да не се върне към доброто си здраве. Вече знаех или мислех, че знам истината, но можех ли да съм сигурен, че това не е прелюдия към нещо по-страшно? Освен всичко друго знаех, че в Мексико за всичко е отговорен посланикът, но Мурджев знаеше по-добре: като главен сътрудник на Людмила той носи цялата отговорност за живота и здравето й. Никой нямаше да му прости, че не е информирал веднага прекия си началник генерал Кашев и самия Тодор Живков. Умувахме до късно и накрая решихме, че трябва да повикаме лекарски екип от България. При това ставаше дума за определен лекар, който познаваше добре състоянието на Людмила и можеше веднага да й окаже помощ. Положението се усложняваше и от това, че Тодор Живков в момента беше на посещение в Съветския съюз и трябваше да го търсим в Москва.
За УБО може всичко да се разправя, но, както казва Мурджев, ако му поставеха задача да построи ракета, сигурно щеше да свърши и тази работа. Той се свърза по телефона със София, каза на когото бе нужно защо трябва веднага да говори с генерал Кашев и скоро след това го чу от другия край на света. Генерал Кашев прецени, че трябва да бъде информиран и Тодор Живков, и предложи това да направи посланикът. Вероятно имаше предвид аз да му кажа каква е реакцията на мексиканските домакини.
Не се наложи да чакаме дълго на телефона. Тодор Живков се обади, разбра, че говори с мен, и попита как е дъщеря му. Можех да отговоря само че не е добре, но имаме пълното съдействие и разбиране на мексиканския президент и правителството. Мисля, че Тодор Живков не се вълнуваше от тази страна на въпроса и пожела да говори с Мурджев. Искам да заявя веднага, че този човек, когото отначало смятах за “достоен мъж”, впоследствие направи всичко възможно, за да ме опровергае. Все пак той настоя лекарски екип да бъде веднага изпроводен до Мексико с правителствен самолет. Не забрави да спомене, че е желателно в самолета да бъде и Иван Славков. Предложението на Мурджев бе прието. Всички въздъхнахме с облекчение. Не ни оставаше друго освен да чакаме. По най-прости сметки самолетът можеше да се подготви заедно с екипа, да излети и да пристигне в Мексико най-рано на 4 март вечерта. Тоест след официалната церемония за българския юбилей. Очевидно бе, че всичко върви към провал.
На 2 март, понеделник, привечер Мурджев ми каза, че в състоянието на Людмила няма промяна. Аз ходех като луд от притеснение. Яд ме беше и на Мила, и на нейното увлечение по индуистката религия, на целия цирк, който постави в опасност най-голямата ни цел – честването на българския 13-вековен юбилей. В коридора на хотела срещах само оклюмали глави. Естадо майор, мексиканското УБО, беше изпратило цял взвод цивилни агенти, които не допускаха външни лица и се бяха поставили изцяло на наше разположение.
Представете си как щяхте да се чувствате на мое място пред угрозата всичко да се сгромоляса, да се унищожат плодовете на толкова усилия. Не можех сутринта да застана пред президента и да му кажа, че нашата Първа дама е “болна”. Нито можех да му призная, че се моли, че изпълнява някакъв религиозен ритуал. Аз вече си обяснявах и състоянието й при пристигането на летището. Всички, които са чели Карлос Кастанеда, знаят ролята на “мескалито”, на онова нещо, което индианците правят от някакъв кактус или гъба, за да изпаднат по-лесно в състояние на транс или да изпратят астралното си тяло на извънземно пътешествие. Вероятно и в Индия се намира някакъв еквивалент на това “мескалито”, за което разказва дон Хуан на Карлос Кастанеда. Уверен бях, че Людмила носи в куфарчето си такива окултни средства, които се дъвчат или гълтат, когато посветеният иска да изстреля душата си в орбита. Друг е въпросът защо трябваше да го прави точно в Мексико и точно в навечерието на най-тържествения ден.
Изнервен до припадък, разочарован до сълзи и отчаян до смърт, вечерта отидох в двореца “Лос Пинос” и поисках да бъда приет по спешност от президента. Оставиха ме да чакам цял половин час. Вероятно президентът бе наредил някои от хората в почетния комитет да дойдат веднага в двореца. Когато ми казаха, че президентът ще ме приеме, помолих за телефон, обадих се на Мурджев със слабата надежда, че в последния момент може да има промяна. Людмила беше все така.
– Успокойте се, сеньор ембахадор, тук сме само ваши приятели!
Бях сигурен, че президентът е информиран точно за истинското положение в “Камино реал”. Той ме попита:
– Как е сеньора Живкова? Мога ли да направя нещо за нея?
Аз почти избухнах:
– По дяволите!... Извинете ме, сеньор, вече нямам нерви и човек не може да контролира това, което няма. Искам да кажа, че сеньора Живкова не е в опасност и ще се оправи.
– Тогава какъв е проблемът?
– Сеньор президент, аз виждам как рухва нещо, за което работих с такова желание. Радвах се, че всичко ще започне от Мексико, а сега...
– Какво сега, сеньор ембахадор? – прекъсна ме президентът. – Утре сутринта ще открием вашата прекрасна изложба независимо дали сеньора Живкова ще бъде добре, за да присъства, или не. Ти си извънреден и пълномощен посланик и ще я заместиш. Утре аз ще произнеса моето слово, ти ще кажеш няколко думи и всичко ще бъде наред. Няма да допуснем да се провали вашият празник, сеньор ембахадор!...
Този прекрасен човек, дон Пепе, ме спаси тази вечер от сигурен инфаркт. Довлякох се до хотела, предадох какво сме се договорили с президента и гаврътнах една водна чаша с уиски. Почувствах, че напитката разнася по всичките ми клетки радостната новина – хей, не всичко е загубено!
Българските вестници предават без капка срам какво е казала Людмила на тържественото откриване на изложбата, как изтъкнала значението на този 1300-годишен юбилей. Всъщност тя не напусна хотела и аз предполагам, че дори не е променяла и позата си.
Хосе Лопес Портильо поздрави сърдечно България и българския народ за юбилея и каза ласкави думи за нашата изложба. Изрази съжаление, че внезапното заболяване на сеньора Живкова й е попречило да участва в този колкото тържествен, толкова и вълнуващ акт.
Залата беше препълнена, доня Кармен ми се усмихваше окуражително, а аз се чувствах като с гири на краката. Предполагам, че не съм бил на висота, когато ми дадоха думата, но не съм говорил и глупости, защото не чух после лоши приказки по мой адрес.
След официалната част разгледахме изложбата. Залата не можеше да побере всички поканени. Президентът и доня Кармен нарочно се движеха бавно и спираха продължително пред експонатите. Президентът дори високо ми каза, че всяка наша изложба е потвърждавала първото му впечатление – България наистина е страна с богата древна култура.
Книгата може да поръчате тук!
Коментари (0)
Вашият коментар