Бях в леглото след дълъг ден на пътуване, когато чух камбаните: Погледнах през прозореца, но не видях откъде идва звукът. Въпреки умората ми, любопитството ми надделя. Взех си обувките и якето и последвах звуците на камбаните. Те ме отведоха до най-близката църква, където десетки хора държаха свещи и ходеха около сградата. Това пише в пространен пътепис от Пловдив репортерът от "Ню Йорк Таймс" Себастиан Модик. Авторът посещава 52 места по света, които вестникът беше определил като "задължителни за посещение" през 2019 г. Пловдив като една от европейските столици на културата е в компанията на Ню Йорк, Марсилия, Мюнхен, Азорските острови и други много известни дестинации.
"Бях пристигнал в Пловдив точно по времето на православния Великден. Камбаненият звънове в полунощ, вярващите семейства, двойките, възрастни и млади хора - така видях празника в България. Светлината от свещите осветяваше лицата на онези, които обикаляха църквата три пъти, преди да се разпръснат в нощта. На следващата сутрин градът беше притихнал, с изключение на хора от птичи песни, които ме накараха да се почувствам, сякаш бях влязъл в приказка. Катерех стръмни калдъръмени улички в Стария град на Пловдив - един от най-продължително населените градове в Европа, изучавайки запазените останки от преминалите през него", пише авторът.
"Седнах в римския амфитеатър, който датира от втори век, когато градът е бил известен като Филипопол. Преминах под средновековна порта, маркираща един от входовете в Стария град, и се възхищавах на българската възрожденска архитектура от края на османското владичество през 19 век - пастелни фасади, чиито втори етаж се поддържа от дървени греди; сложнo боядисани тавани, прозорци, които можеха да се отворят на свеж, пролетен ден като този. След криволичещите каменни пътища дойдох до срутена крепост, за която се смята, че има корени в древно тракийско селище, и тръгнах към "Княз Александър I" - пешеходна улица, пълна с магазини и ресторанти и стендове за дюнер кебап. След това минах през римски стадион и порта и прекосих подлеза, покрит с древни каменни плочи под натоварена пътна артерия", пише Модик.
"Енергията, вдъхновена от обозначението на Пловдив за столица на културата, прониква във всичко. Но за Пловдив титлата е всъщност по-голямо признание за здравата творческа визия, отколкото за началото на нови европейски програми", разсъждава той.
Авторът споделя, че му е отнело няколко дни да осъзнае, че Пловдив не е построен около туризма, а е град, който има много "слоеве", които привличат туристите. Той е посетил редица галерии и в една от тях се е срещнал с Катрин и Веселина Сариеви, за които чул от различни хора, че са донесли съвременното изкуство не само в града, а и в цяла Източна Европа. Модик разказва, че именно Веселина го е развела по маршрути, непознати на туристите. Видял е Хаджи Хасан махала, където живеят роми, "които в домове с тук-таме завързан кон отпред са запазили езика и традициите си, въпреки смазващия комунизъм". Посетили са централната поща и библиотеката, както и изоставеното кино "Космос".
"Веселина и други артисти са го спасили. Бъдещето му е неясно, но няма да се превърне в купчина камъни", пише авторът от "Ню Йорк Таймс".
"Преди осем години Атанас Хранов, един от най-известните пловдивски художници, е взел камъни от разрушено заради мол тепе, надписал ги е с цитати от градските поети и е построил седмо "тепе", пише Модик, който е разговарял с Хранов.
Себастиан Модик е посетил и "Капана", където "младите пушат завити на ръка цигари и пият бира и прекалено скъпо кафе". Според него кварталът е спокоен и никой не е там, за да впечатлява.
“Айляк” е едно от онези непреведими понятия, които се срещат на много езици, дестилация на начин на живот, който в случая на Пловдив е безгрижно отношение, характеризиращо се с лекомислещ подход към ежедневието и чувство за гостоприемство, което датира от града като кръстопът на култури”, пише Модик.
“Разхождах се един следобед, и се катерех по Сахат тепе и се чудех как един природен резерват като този може да съществува в средата на втория по големина град в България. На върха седях на една скала цели 45 минути. Песента на птиците се чуваше навсякъде. От джамията прозвуча призив за молитва, минарето се виждаше над “Капана”. Наред с това чувство за спокойствие обаче усетих желание да създавам, както не съм се чувствал никъде другаде в това пътуване досега. След махмурлука от Грузия и изтощението на Израел по време на Пасхата (това са предишните места, които авторът е посетил - б.р.), това беше точната доза мотивация, от която се нуждаех. Слязох по Сахат тепе през града и се качих на още един от седемте, не, шест пловдивски тепета", завършва пътеписа си Модик.
Коментари (0)
Вашият коментар