Том Круз - между натрупания опит и симпатичното остаряване

Ако Великобритания си има Джеймс Бонд, то САЩ отговарят с Итън Хънт. Но, докато доста актьори (най-вече Даниел Крейг) сменят костюма на Агент 007, то с „Мисията Невъзможна" може да се справи само Том Круз.

Въпреки че е вече в напреднала възраст, актьорът показва изключителна форма, като се знае, че той обича да изпълнява каскадите с минимално участие на дубльори.

Круз вече е на 62 години, но демонстрира завидни акробатични възможности и на обществени места.

Сред последните му изяви е тази в Лондон, където звездата от „Топ Гън" се качи на покрива на кино, за да рекламира последното си участие в "Мисията Невъзможна: Възмездие".

Фестивалът в Кан също включи продукцията в програмата си, а от 23 май филмът може да се гледа и в киносалоните у нас.

Последният епизод продължава мисията на Хънт от „Пълна разплата" да избави света от Същността – изкуствен интелект, поставящ ултиматум на човечеството да му се подчини или да се погуби от заложените свои атомни бомби. Да - съдбата на целия свят е в ръцетe на Хънт - и патетиката може да започне сега. И докато Бонд е подчинен на кралицата, американският му колега изпълнява заръките на президента на САЩ, който политкоректно във филма е чернокожа жена.

Дали от възрастта или по традиция, тази „Мисия" се движи в синхрон с леко по-възторжено-патриотичен тон, с ретроспективни епизоди от предишните славни моменти на героя. 

Покрай  всичкия този сантимент, хуморът е кът, но за сметка на екшън сцените, които са изключително зрелищни.

Категорично за своите 30 години на екран шпионската поредица се усложнява, а Круз включва всичките си сили да развие жанра.

Продължен е и реверансът към старите шпионски ленти, а сюжетната линия е продължена от последните части, в които персонажите разчитат на собствените си физичеси сили, за да избягат от Същността - изкуственият интелект, разтоварил възможностите си върху цялото модерно всекидневие. За да се случи това се прибягва до  овехтялата техника, като съобщенията се пренасят с VHS, изглеждащи леко смехотворно на фона на цялостната съвременна технология.

Действието се върти около потъналата руска подводница „Севастопол". Напрежението се трупа след като куп невъзможни мисии се стоварват едновременно на няколко фронта, из които се разпростират Хънт (Круз) и екипът му от IMF (Impossible Mission Force) - Лутър (Винг Реймс), Бенджи (Саймън Пег) и новодошлата Грейс (Хейли Атуел).

Плановете са предварително подробно описани, но докато се внимава за изпълнението им, непредвидените ситуации безбройно се умножават. 

Режисьорът Кристофър Маккуори, който работи с Том Крус и в  други мисии като "Пълна разплата", "Разпад", "Престъпна нация" или "Джак Ричър", продължава ракурса на крайното, епохалното и запраща операциите или надълбоко в океана, където алтер егото на Круз се бори с абсурдно налягане и тежестта на търкалящи се бомби, изстрелва го нависоко да управлява самолет с крак, докато се бие с врага или го уставя да виси с главата надолу и ако не му е достатъчно - му се дава възможност и да скача с горящ парашут.

Очевидно и в двата варианта - дали е под вода или се рее из облаците, потенциалът на човешките възможности излиза от действителни граници.  И е факт - този филм не подлежи на приземяване в реалността.

Но накъдето и да се завърти сюжетът, все опира до въпроса за възрастта. Ако един Индиана Джоунс показва, че може да бъде дигитално подмладен, то Том Круз залага на тялото, което има, и на силата, която сам е постигнал.

В сцената със самолета това личи особено ясно — докато демонстрира мускули, борейки се с врага, лицето му е подмятано от вятъра във всички посоки. То буквално се вее като знаме, придавайки на моменти комичен чар. Защото колкото и свръхчовешки да изглеждат уменията му, Круз в крайна сметка си остава просто човек — и точно на това се крепи и успеха на поредицата.

Усеща се едно позитивно ехо от класическите шпионски истории, в които човечеството (и най-вече САЩ) има на кого да разчита - на симпатичния герой, който може на места, докато спасява света, да изглежда нелепо.

Сигурното в случая е, че ако се търси достоверност в този епизод, по-добре да сме реалисти – няма да я намерим. Тя пада в жертва на идеята, че човешкият потенциал е безкраен, особено докато изборът е всеки сам да движи съдбата си и да носи отговорност за изборите си. И ако това се приеме за най-важната мисия в живота, защо пък да не се окаже и възможна.