Как сами си усложняваме живота

Всички сме чували фразата: „Каквото човек сам си направи, никой друг не може." И колкото и неприятно да звучи, това е абсолютната истина. Понякога именно ние сме хората, които си усложняваме живота, разваляме отношенията с близките си, подкопаваме самочувствието си, разочароваме себе си и околните, изтощаваме здравето си.

Добрата новина е, че щом усетим, че сме попаднали в този порочен кръг, от нас зависи да тръгнем в друга посока.

Първото и важно нещо е да спрем да се претоварваме с трудни задачи. На кого се доказваме - на себе си, на родителите си, на партньора си. Често плащаме данък на собствената си гордост, вярвайки, че трябва да издържим всичко. Поставяме си огромни, почти непосилни идеи за свършване и се гордеем, че ги изпълняваме — дори когато цената е висока. Но трябва да си зададем един въпрос: Наистина ли искаме да бъдем товарните коне в собствения си живот? Устойчивостта е ценна, но не и когато я превръщаме в саморазрушение.

Много от нас не спират, докато здравето им не подаде сигнал за тревога — физически или емоционално. Понякога чак когато тялото ни рухне, осъзнаваме, че сме прекрачили собствената си червена линия.

Наистина ли е признак на слабост да се погрижим за себе си?
Не — това е зрелост, мъдрост и самоуважение.

Понякога другите умело натискат нашите „бутони" — казват правилните думи, ласкаят ни, карат ни да се почувстваме незаменими. И ние не можем да кажем „Не", защото „няма кой друг".

Но трябва да се замислим: Сигурни ли сме, че само ние можем и трябва да свършим всичко?

Колко често чуваме „спешно", „важно", „до вчера". Доклади, бюджети, спешни срещи, извънредни задачи... И ние тичаме, забравяйки себе си, нуждите си, здравето си. Нека си признаем, че изобщо не е наша работа да отговаряме на всеки камшик, който някой ни размахва.

Приятелството на работното място понякога е най-коварният инструмент за експлоатация. Трудно ни е да откажем на човек, с когото пием чай и споделяме ежедневни трудности. Но точно на това разчитат онези, които умело се възползват. Приятел ли е човекът, който ви поставя в неудобна ситуация или просто е „лисицата", която смята, че битият небития носи.

Много от нас имат нужда да бъдат полезни, да спасяват, да помагат. Понякога това е начин да повишим собствената си стойност. Събираме „звездички" за подвизи, очаквайки благодарност — докато самите ние сме изтощени.  Няма нужда да сме спасители, важно е да спасим себе си.

Когато ни хванат неподготвени, обещаваме какво ли не — без да отчетем реалните обстоятелства или собствените си граници. А те са по-важните от всичко. Страхът да променим нещо ни кара да се самозалъгваме. Търсим измислени плюсове, убеждаваме се, че този път ще бъде по-добре, че „само още този път". Това е самоотстъпление — и много опасно.

Мнозина от нас са възпитани в духа на саможертвата: „Сам загивай, другаря спасявай." Чувстваме вина, смятаме, че трябва да „изкупим" грешки, да помагаме на всяка цена.

Но е време да се запитаме: С какво сте по-лоши от другите? Кой реши, че не заслужавате собственото си състрадание?

Животът ни се усложнява не толкова от външни обстоятелства, колкото от нашите вътрешни модели: перфекционизъм, вина, страх да отказваме, навик да търпим.

Промяната започва с осъзнаване. След това — с малките решения да си дадем време, грижа, граници и уважение. Никой няма да ни освободи от този кръг на саможертва. Това можем да направим само ние.