Как да приемем отхвърлянето

Някои психологически травми се коренят в това, че отхвърлянето от някого се възприема изключително болезнено и предизвиква буря от емоции – протест, обида, унижение, ярост.

Такъв емоционален заряд при възрастен е напомняне за неговото слабо, уязвимо място. Най-вероятно в детството – когато е бил много по-безпомощен – той не е успял да се справи с някаква противоречива, неясна и плашеща ситуация, в която е трябвало да потисне всички чувства и по някакъв начин да оцелее.
И сега тази стара травма се активира всеки път в сходни условия.

Когато ни отхвърлят, преживяваме дива болка: сякаш изтръгват нещо отвътре, като парче месо от сърцето ни. В областта на гърдите ни тежи, притиска, щипе... все едно са хвърлили вътре тухли, които ни нараняват с острите си ръбове.

В такова състояние да си представим, че другият има пълно право да ни отхвърли, е почти немислимо.

И с разума си може да разберем: да, има право. Да, може. И това е напълно нормално. Рационалната ни част го разбира, но не и емоционалната. Тя продължава да боли, да хленчи, да се гневи. Тя не желае да приеме тази неприятна реалност.

Колкото повече фантазии за бъдещето сме изградили, колкото по-силно сме вплели образа на другия човек в живота си, толкова по-болезнено е да „изтрием" това от емоционалната си памет. Всички тези измислени перспективи вече са наши.
Къщичката от карти е построена – и ако някой дойде и каже, че някои от картите всъщност не са наши и ги вземе, цялата конструкция рухва.
Този срив преживяваме като нещо съкрушително – и ни се струва, че на това място никога няма да се изгради нещо ново, че бъдещето ни е обречено на празнота и самота.

Няма човек, който да не страда от загуби. Всеки скърби и тъгува за известно време по нещо, което е било част от плановете му и от живота му. Но да преживееш загубата, да приемеш чуждо отхвърляне – независимо дали е в любовта, в работата или в приятелството – за едни е по-лесно, а за други – изключително трудно. Някои хора години или дори цял живот не могат да забравят някого и остават „верни" на изгубения човек или на пропуснатата възможност.

Зависимостта от сливане с някого, търсенето на опора, копнежът за родителска фигура, която да се грижи за нас вместо самите нас – това е повторение на детска ситуация, в която родителят носи пълна отговорност за малкото дете.

Да приемем отхвърлянето означава да проявим уважение към себе си и към другия човек. Това е заявяване пред себе си и света:
„Аз съм силен и възрастен."

Една от особеностите на зависимата личност е фиксирането върху един-единствен обект. Точно както някога бебето се фиксира върху майката – нейния мирис, допир, глас. Такова дете изпитва ужас, ако някой друг го вземе на ръце – то веднага разпознава, че това не е мама, и не може да се довери. Трябва му само тя.
Всеки човек преминава през този етап. Но ако майката е била непредсказуема, нестабилна, отстранена или рязко заменена, психиката може да се фиксира върху този епизод.

И по-късно да възпроизвежда същата сила на емоционален афект при подобни ситуации на разрив и загуба на привързаност в зрелия живот.

Тогава сме като малки деца – тичаме след този, който ни отхвърля, със сълзи и истерия, за да го спрем, за да не си тръгва.
Разривът ни се струва тотален. Фиксирани сме върху този човек. Не виждаме други. Не вярваме, че някой може да го замени. Струва ни се, че няма да преживеем това, че ще „умрем" от самота. Така изглежда травмата на привързаността.

Ако сте преживели силен афект вследствие на отхвърляне и сте попаднали в травматично състояние, е важно да осъзнаете следното.

Разбира се, истинското възстановяване – укрепването на вътрешната стабилност и способността да преживявате трудности, без да се разпадате – става по време на терапия в контакт с психотерапевт. Това е процес и работа.

Но ако забележите у себе си силната реакция на отхвърляне, можете леко да разширите зоната на осъзнатост, за да ви стане поне малко по-леко:

1. Това, което преживявам сега, са отгласи от стара травма, която се е активирала заради сходни обстоятелства.

2. Чувствам силна болка и страдание, струва ми се, че животът ми няма смисъл, чувствам се напълно безпомощен.

3. Всичко, което мисля в момента за бъдещето или за човека, който ме е отхвърлил, е преувеличено. Страхът ми умножава реалността многократно. Това е резултат от внезапна промяна, която не съм очаквал. Нуждая се от време, за да си възстановя равновесието.

4. Не бива да вземам прибързани решения, да правя изводи или компулсивни действия, докато бушуват емоциите. Не бива и да потискам чувствата си.

5. Трябва да дам време на емоциите да протекат. Постепенно те ще отслабват. Мислите ми могат да са различни и противоречиви, но не бива да им вярвам напълно – с времето ще станат по-реалистични.

6. Приемайки отхвърлянето – макар и болезнено – аз уважавам решението на другия да постъпи според собственото си разбиране.

Така признавам в себе си възрастния човек, който може да се справи.

7. Добре е да продължа живота си и да общувам с хора, които проявяват искрен интерес към мен. Да се занимавам с дейности, които ми носят енергия и в които имам контрол.

8. Ако има хора, готови да бъдат до мен и да съпреживеят болката ми без оценки и съвети – трябва да поискам тяхната подкрепа.