Х.Н.: Влюбих се в брат си и бях най-обичаната жена на света

Скъпа редакция,

Пиша това писмо с помощта на моята внучка, тъй като отдавна зрението ми е отслабено, а и - да си призная честно, не съм много грамотен човек. Моята внучка е на 16 години и заедно с нея четем всеки брой на сп. „Всичко за жената“. Един ден тя ми каза: „Бабо, защо не разкажеш твоята история с дядо?“ И днес решихме да го направим.

Аз отраснах в дом за сираци. Моите родители са били убити, но това е много стара история и няма да ви занимавам с нея. Нямаше кой да ме гледа, имах само далечни роднини. В дома не се държаха лошо с нас и не мога да кажа, че съм имала тежки години като сираче. Разбира се, винаги ми е липсвала майчината ласка, но един от малкото спомени от моя баща беше, когато той ми казваше: „И няма да плачеш! Не е красиво да плачеш! Ако ти се плаче, ще се смееш!“ Следвайки този съвет през годините, аз чувствах родителите си като живи.

Най-тъжно беше, когато идваше някое спретнато семейство и отвеждаше някого от приятелите ми от дома. Неминуемо си задаваш въпроса: „А мен защо никой не ме иска?“ Но един ден и мен ме поискаха. Дойде семейство от Варна, което имаше малко по-голямо от мен момче и след няколко дена разбрах, че са поискали да ме видят отново. Бяха строги хора и нито в дома, нито след това, когато ме взеха при себе си, усетих така липсващата ми майчина ласка. В дома им имаше строг ред и се държеше на дисциплината. Скоро разбраха, че съм почти неука, и започнаха да ми се карат всеки ден. Сигурно по някакъв свой начин са ме обичали, но аз не го усещах. Грижеха се и имаше наравно за мен и за брат ми, но топлината липсваше.

Вече бях на 15 години, когато един ден не издържах и се разплаках с лице във възглавницата си. Мислех, че всички са в другата стая и гледат телевизия и че няма да ме чуят. Обаче брат ми тихичко ме беше последвал и беше чул риданията ми. Приседна до мен, хвана главата ми в ръцете си и ме прегърна силно. В първия момент се стреснах, но веднага след това се отпуснах в прегръдката му и захлипах като дете. Неусетно неговите устни намериха моите и тази първа целувка се случи толкова естествено – като дишането, като усмивката.

От онзи ден нататък с него бяхме неразделни. Любовта ни се възпламени и ни накара да изпитаме чувства, които никога не сме си представяли, че човек може да изпита. Интересното е, че той – макар да беше тяхно родно дете, беше различен от тях и също винаги беше страдал от липсата на топлина в семейството. Нашите родители приеха изключително тежко връзката ни, макар че успяхме да я държим в тайна три години и половина. Мисля, че до края те не приеха любовта ни и съм почти сигурна, че гледаха на нас като на грешници. Но ние с него напуснахме дома им веднага след като той си намери първата работа. Тогава създадохме и нашето семейство. Аз нямах време за учене, защото също трябваше да работя, а и родих първата ни дъщеря много млада. Но двамата с него имахме щастлив живот и здраво семейство, с което се гордея. Него го няма от шест години и вече нищо не е същото, но аз знам, че един ден ще се срещнем отново. И тогава ще си припомня какво е да падна в прегръдката му и да бъда най-обичаната жена на света.

Бъдете щастливи!

Х.Н.