Напишете дума/думи за търсене

Нешка Робева: Живях един невероятен живот

Снимка Мила Иванова

Срещаме се в един красив есенен ден край залата за тренировки. Нешка отказва да бъде гримирана за снимките и ме предупреждава, че имам пет минути, за да я фотографирам, защото не обича да бъде пред камера. Макар и двете й изисквания да са риск за моята собствена работа, ме респектират още по-силно. Не че имам нещо против женската суета, но образът на Нешка Робева, който от малка съм имала в главата си, някак изключва елементарната суета. Защото всяка жена-воин е красива именно със силата си да застане пред всички без маска, със способността си да блесне със своята мисъл, а не със своя гланц за устни и перфектно подредена коса.

Наистина отделяме само пет нищожни минути за снимки и два пъти по толкова, за да разгледаме дръвчетата пред залата. Нешка е разтревожена, че брезите са отслабнали и ми разказва с почти детско въодушевление за своята малка градина. Как би повярвал човек, че днес тази жена навършва 74 години?!

Припомняме ви един наш разговор с нея.

Честит рожден ден, боец Робева! Бъдете още дълго на земята, защото сте сила, вдъхновение и светъл пример!

Снимка Мила Иванова
Снимка Мила Иванова

Г-жо Робева, заговорихме за природата. Имам чувството, че тя е вашият мир.

- Да, мир като свят и като мир като помирение, защото най-добре се чувствам, когато отида на село и вляза в градината. Още по пътя си почивам. Българските магистрали са много красиви като природа, през която минаваме. Още като тръгна, се успокоявам. Природата не се разкрива на всички. И по никакъв начин не се разкрива в най-младата ни възраст. Сигурно е особен дар от най-ранна възраст да имаш любов към природата. Колкото повече минават годините, толкова повече общуването между човека и природата става по-естествено. Започваме да се разбираме. Аз съм вече в непрекъснат диалог с природата.

Как я виждахте, когато бяхте много млада?

- Пак съм я обичала, но беше съвсем различно. Имах невероятния късмет да имам леля на село, където ме изпращаха всяка ваканция. С децата от селото вършеехме боси, целите в прах, с ожулени колене и лакти, с цъфнали палци. Тичахме след животните по цял ден. Аз бях ужасно хилаво, русоляво градско дете. Бяха невероятно бедни години, но хората бяха много добри и работеха. Исках да бъда постоянно край тях и ходех с жените рано-рано в краварника. Обикаляхме бостаните, катерехме се по плодните дървета. От дете съм сред природата, но няма да забравя веднъж, когато баща ми ни заведе с брат ми в Балкана. Вървяхме през боровите гори, той от време на време спираше и казваше: „Деца, деца, погледнете каква красота!“ А аз поглеждах и отговарях: „Е каква красота?! Само дървета.“ Сега по същия начин, когато пътуваме, аз казвам „Деца, деца, погледнете каква красота!“ На внучката ми правя уроци по ботаника, защото всичко трябва да се възпитава у детето от най-ранна възраст. Сега съм решила да й отделя няколко квадратни метра, където тя сама да си насажда растения.

Баба Ванга е предрекла, че българинът ще се завърне към селото и природата, нали?

- Да, в един разговор тя точно това каза: „Нешка, хората ще се върнат към селото, към земята.“ Преди повече от 25 години бях поканила японски бизнесмени и с тях обикаляхме България. Беше ноември месец и аз им казах: „Сега не е най-красивият период от годината. Ако знаете каква е България лятно време, рано есен, през пролетта...“ „Не, Нешка сан, и сега е хубава. Но аз гледам каква земя имате. Тогава защо живеете така? Защо има бедни хора в България, като имате толкова земя?“ Какво стана наистина?! Защо скъсахме връзката със земята? Аз съм абсолютен аматьор, но ако знаете какво удоволствие ми доставя да поставя семенцето в земята – семенце, по-малко от главичката на карфица, а излиза такова растение!

Вие сте посяла множество семенца. Не едно красиви цветя сте отгледала в тази зала, г-жо Робева.

- Леля Ванга казваше: „Не късайте цветята, те са като децата.“ Мъчно ми е, защото сега се обсъжда в първи клас децата да се обучават как да продават. Защо вместо това не ги обучим как да насадят едно цвете, как да отгледат едно бобче?! Човек и никак да не е мнителен, започва да си мисли за тази световна конспирация – да се откъсне човека от земята, да се изцеди от всякаква чувствителност, да върви като биоробот, да му се отнеме творческия подем. А нашите деца са изключителни, вярвайте ми. Дали Бог ми дава да работя с такива деца, но те са невероятно талантливи. Те израстват и вместо да се развива интелекта им, той се потиска и му се дава съвсем различна насока. И виждаш тези прекрасни деца с огромен потенциал как се превръщат в една неорганизирана маса.

Ако се обърнете назад и видите всичките си деца като една градина, страхувате ли се за нея днес? Страхувате ли се, че може да бъде ограбена и стъпкана? Направихте ли ги достатъчно силни, че да удържат на днешните криви „ценности“?

- Аз работех и се опитвах да възпитавам тези деца, но те израснаха и някои дори станаха баби. Пое ги животът. Каквото и да заложиш в тях, те минават през една месомелачка и устояват само тези, на които им е дадено да устоят. По-страшно е бъдещето на техните деца и внуци.

Снимка Мила Иванова
Снимка Мила Иванова
Мисля, че вие имате вашия начин да се борите именно чрез това, което правите със своята трупа. С последния си концерт-спектакъл „Шоуто на Нешка Робева и приятели“ отбелязвате 15 години на сцената. Сигурно е било много вълнуващо?

- Много, защото повече не мога да продължа, нямам силите. Това са 15 години, в които сме непрекъснато по пътищата – от град в град, в студени, в ледени зали, в най-големия пек по площадите. Няма да забравя как веднъж на всички момичета им станаха мехури, защото играеха боси. На друго място пък се развали отоплението и те стояха почти голи на сцената в продължение на час и половина, за да не падне спектакълът, докато публиката беше с кожуси. Ето това е нашият живот и това са 15 години. Уморих се. Най-тъжното е, когато установиш, че тези, които ни управляват, не могат да надскочат собственото си его. Те не понасят Нешка Робева, добре. И аз не понасям много хора. Но когато някой прави нещо, което е полезно за хората, мога да оценя този продукт. А те в своята ненавист към мен не оценяват това, което правят тези деца. Това, че със своето творчество повдигат духа на хората, остава незабелязано. Те са обичани и навсякъде са прекрасно приети. Салоните са препълнени. Нямам никакво желание да имам частна трупа, но не ги искат като държавни артисти и не ми помагат по никакъв начин.

Обидена ли сте?

- Не съм обидена, но ми е тъжно. Не заради мен, защото аз имам своите занимания. А и колко време ми остава да живея? Искам през тези години, които ми остават, да се радвам на своята внучка, на природата, на цветята в градината, на тези цветя в залата. Болно ми е заради безкрайно талантливите деца. Единият се хвали във фейсбука си от Лондон, че е станал сервитьор. Другият е станал пазач някъде. А това са деца – безкрайно талантливи, с образование, и се налага да заминат за чужбина. Защо? Каква е тази орисия? Българите, ако ги организираш и им помогнеш, чудеса могат да направят.

Сигурно подобни интервюта ви дават и поводи за житейска равносметка. Каква е вашата?

- Благодарна съм на съдбата, че ми даде такъв живот. В последно време не живея така интензивно, но преди всяка минута съм живяла така. Обиколила съм света. Благодарна съм, защото съм имала възможност да се докосна до различни хора – от най-високо ниво до тези, които съм срещала по площадите и които се хранят от кофите за боклук. Хора от различни цивилизации и от различни вери. Най-голямото ми богатство е контактът с различните хора. Живях един невероятен живот и не смятам да го спирам. Животът ми поднесе всичко. Привилегирована съм, че не загубих чувството си за справедливост. А много често това ми е коствало много.

снимки Мила Иванова
снимки Мила Иванова
Откъде черпихте сила? Много хора днес се чувстват загубени, обезверени, с разклатени морални ценности. Какво бихте им казала?

- Много по-трудно ще ви бъде, отколкото на мен. Аз съм родена след войната, а след войната хората започваха наново и го нямаше това разделение. В училище ние се състезавахме не за това кой какво има, а за това кой знае повече. Нашите учители и родители ни стимулираха да знаем още и още. Не е имало случай някой родител да застане срещу учител. Затова и ние вярвахме на нашите учители. Само знанието може да измъкне човека от мизерията.

Да се върнем на последния ви спектакъл, който предизвика фурор откъдето и да минахте. Г-жо Робева, вие и вашите деца сте за световната сцена. Няма ли кой да ви дръпне натам?

- Има известно предопределение... Знам колко много младите искат да бъдат на световната сцена. Ние бяхме там и навсякъде, откъдето минахме, публиката реагира по един и същи начин. Но аз знам, че моето предначертание е да пътувам с тях из България. Сигурно трудно можете да си представите препълнен площад с хора, които стоят прави и които гледат например „Кармен от Факултето“. И когато свършваме, викат за още. Аз се радвам, че ние даваме енергия на хората. По някакъв начин им даваме вярата, че може и в България да се случват неща. Това е нашето предначертание.

Каза ли ви баба Ванга, че ще бъдете боец?

- При мен нещата никога не стават лесно. И си знам, и си следвам максимата „прави каквото трябва, да става каквото ще“. Но понеже няколко пъти ме попитахте за Ванга, нека ви кажа няколко думи още за нея. Тя беше голяма българка, подарена! Тя знаеше своето предначертание и го понасяше. Беше по-силна от всички мъже, взети заедно. Една жена, която съдбата прекарваше през страдания, болки, разочарования. Какво ли не беше преживяла! Последните думи, с които я помня, бяха „Скъпите ми приятели, на кого ви оставям...“ Имаше един период, в който не издържах пък на предишните ни управници, моите съпартийци. Изохках пред нея и й казах, че съм безумно уморена и не мога повече. А тя каза: „Е, Нешка, хайде да се сменим тогава?“ И на мен ми стана толкова срамно, защото тя живееше наистина като аскет. Беше учител, но и тя не можа да помогне на българите. Всичко, което тя правеше в своя живот, беше за България и за българите. А идиотите си позволяваха да я маскарят, да я клеветят, да я осъждат. Що за изроди?! Което пък би трябвало да ни учи, че има нещо над нас, Някой. Както Лермонтов пише:

„Но има, има Божи съд, о, свят развратен!

И страшен съдия: Той бди!

Той глух е за звънтежа златен

и мисли, и дела Той знае отпреди!“

Днес е крайно време да осъзнаем, че ние сме програмирани и когато ни пратят на земята, трябва да се учим да променяме собствената си съдба и да отговаряме за всяка своя постъпка.

ПОКАЖИ КОМЕНТАРИТЕ
X