Когато сме били деца, едно лято изглеждаше като цяла вечност. Денят имаше място за безкрайни игри, за приключения, които сякаш не свършваха. После идва онзи момент, в който порастваме, животът се подрежда в рутина и изведнъж годините започват да се търкалят по-бързо, отколкото можем да ги преброим. Как така? Защо времето „лети" с възрастта? Отговорът не е само в носталгията - науката има какво да каже.
Психолози, невробиолози и философи от десетилетия търсят обяснение на този парадокс. Оказва се, че няма една-единствена причина, а няколко преплетени нишки, които заедно създават усещането, че часовникът ускорява крачка, когато остареем. Още през XIX век великият Уилям Джеймс отбелязва, че „времето се свива", когато човек натрупва години. И днес, век по-късно, неговото наблюдение продължава да намира потвърждения.
Най-простото и съблазнително обяснение е т.нар. пропорционална теория. Представете си: за едно дете една година е огромна част от целия му живот - една седма, една десета. За възрастния човек годината е само малка частица от изживеното и така се усеща като „по-къса". Логично, но не е цялата истина. Тази теория обяснява защо десетилетието между 5 и 15 години изглежда безкрайно, а след 40 изведнъж десет години изтичат като вода, но не може да каже защо някои седмици или дори дни ни изглеждат „разтегнати", а други изчезват безследно.
Тук идва вторият пласт: паметта и новостта. Нашият мозък не измерва времето като хронометър, а чрез събитията, които запаметява. Колкото по-разнообразни, нови и изненадващи са преживяванията ни, толкова повече спомени остават, и когато погледнем назад, времето изглежда дълго и плътно. Обратно, когато ден след ден правим едно и също, паметта почти няма ориентири. И тогава месеците се сливат в едно и се изпаряват. Вероятно затова детството е толкова „дълго" - почти всичко е ново, от първия учебен ден до първия велосипед, първата ваканция, първото влюбване.
Към това се прибавя и още един любопитен момент: как оценяваме времето. Учените разграничават две стратегии. Когато ни помолят да следим времето в реално време, обикновено го надценяваме - всяка минута ни се струва по-дълга. Но когато после, в ретроспекция, трябва да кажем „колко дълго е било", паметта се включва и колкото по-богата е тя, толкова по-разтегнато изглежда миналото. С възрастта способността ни да задържаме внимание и да създаваме детайлни спомени се променя, което прави и преценките ни за времето различни.
Не е за подценяване и чисто биологичният фактор. Мозъкът на младия човек работи по-бързо - като камера, която снима на повече кадри в секунда. В един и същи час детето „събира" повече впечатления, повече детайли, повече вътрешни „кадри". С годините скоростта на обработка спада, броят на „кадрите" намалява и часът се усеща като по-беден, по-празен. В резултат, времето сякаш се ускорява.
Към това се добавя и ролята на допамина - невротрансмитер, който регулира мотивацията и чувството за новост, но също така е замесен в „вътрешния часовник" на мозъка. При по-младите нивата му са по-високи, системата „цъка" по-бързо, усещането за време е по-разтегливо. С остаряването допаминът намалява, а с него и чувството, че разполагаме с „повече време".
Разбира се, не всичко е черно-бяло. Лабораторни опити често показват противоречиви резултати - възрастни могат и да надценяват, и да подценяват интервали в зависимост от задачата. Но когато питате хората за ежедневието им, почти всички казват едно и също: колкото по-големи ставаме, толкова по-бързо минават годините.
И тук идва добрата новина. Това, че времето „лети", не значи, че сме безсилни пред него. Има няколко доказани начина да го „забавим" - или поне да променим усещането си. Най-ефективният е прост: търсете новости. Пътувания, нови умения, смяна на рутината - всичко това създава повече спомени и придава дълбочина на изминалите дни. Същото важи и за „mindfulness" практики — присъствието в мига, вниманието към детайлите правят всеки момент по-плътен.
Така че, макар часовникът да продължава да тиктака със същата скорост, нашето усещане за време може да се променя. Да знаем защо е така ни дава и възможността да изберем как да живеем - дали да оставим дните да се изтърколват в еднакви повторения, или да ги превърнем в колекция от живи, цветни спомени. И макар никой да не може да удължи реалния ден, можем да направим живота си да изглежда по-богат и по-дълъг.
И ето, може би тайната не е в това да спрем времето, а да му придадем смисъл.
Коментари (0)
Вашият коментар