Човек може да притежава голям интелект и въпреки това да не се справя лесно в живота. Оказва се огромна заблуда, че високият интелект автоматично води до успех, щастие и благополучие. Истината е съвсем различна. Интелектът сам по себе си не гарантира нито удовлетворение от живота, нито усещане за смисъл и щастие.
Той е само един от многото фактори. Разбира се, умът е ценен инструмент. Но ако не умеем да се свързваме с хората, да усещаме собствените си нужди и да се адаптираме към реалността, високият интелект може дори да ни пречи.
Много умни хора остават недоволни от живота си, защото прекалено анализират, страхуват се да изглеждат „глупави" или не позволяват на себе си да действат спонтанно.
Специалисти опистват три групи хора и начинът, по който интелектът се проявява при тях.
Хора с органични увреждания на мозъка
Те често изпитват трудности с ученето и абстрактното мислене. Въпреки това, ако им се даде любов и подкрепа, могат да водят пълноценен, щастлив живот – със стабилна работа, семейство и приятели. Интелектът не е решаващ за тяхното удовлетворение.
Хора с психични отклонения
При тях интелектът може да варира от изключително висок до нисък. Някои от най-големите гении в историята са имали психични особености, които са се превърнали в източник на креативност. Но социалната адаптация за тях често е трудна.
„Всички останали" – повечето от нас
Тук интелектът не е вроден дар, а резултат от това как сме се научили да получаваме любов и внимание от първите години на раждането си. Детето, което впечатлява мама с „умни разсъждения", развива интелекта си като стратегия за одобрение. Момичето, което баща му хвали като „сладка и глупавичка", може несъзнателно да приеме ролята на „блондинка", защото това ѝ носи любов. Така нашият интелект често е просто отражение на детските ни игри за оцеляване, а не реална мярка за способности.
Интелектът не прави човека щастлив
Независимо колко „умни" сме, нивото на щастие и удовлетворение от живота зависи от друго – от нашите убеждения, нагласи и способността ни да приемаме реалността такава, каквато е.
Една от най-силните спирачки е страхът да не изглеждаме глупави.
И именно този страх ни спира да правим нещата, които могат да променят живота ни към по-добро. Докато ние се чудим „дали е умно", други хора вече действат – питат, пробват, грешат, учат се и растат.
Когато се оплакваме от съдбата си, причината не е в нисък интелект, а в несъответствие с реалността. Не виждаме ясно къде се намираме, какви ресурси имаме и как да ги използваме. Истинската трудност не е в света около нас, а в нашите вътрешни ограничения и страхове.
Да си умен е прекрасно. Но да си жив, осъзнат и свързан със себе си – това е истинската сила. Животът не награждава най-интелигентните. Той награждава онези, които имат смелостта да действат, да обичат, да питат и да растат – дори понякога да изглеждат „глупаво". В крайна сметка не интелектът определя съдбата ни, а нашата способност да приемаме света такъв, какъвто е – и да в хармония със самите себе си.
Коментари (0)
Вашият коментар