Все по-често говорим за психично здраве, стрес и емоционално прегаряне. Но по-рядко си даваме сметка, че преживяното не изчезва просто защото сме „продължили напред". Част от него остава в тялото под формата на напрежение, реакции, импулси и привидно необясними емоционални изблици. Това, което Екхарт Толе нарича „тяло на болката", е именно този натрупан емоционален архив.
Какво всъщност е тялото на болката?
Тялото на болката може да се опише като сбор от неизразени или непреработени емоции - стрес, страх, срам, гняв, разочарование, тъга. Те не изчезват, а се „записват" в тялото чрез микроскопични мускулни напрежения и автоматични реакции. Дори когато умът ни вече не помни конкретни ситуации, тялото продължава да реагира така, сякаш те още се случват.
Затова понякога една дума, тон или дребна ситуация могат да отключат силна реакция, несъразмерна на момента. Не реагираме само на настоящето, реагира цялата ни натрупана история.
Как тялото на болката влияе на отношенията ни
Най-често го забелязваме в близките си връзки. Хора, които се обичат, могат да се нараняват дълбоко заради незначителни поводи. Болката от минали разочарования, стари обиди и неизказани чувства търси израз. Колкото по-дълго е потискана, толкова по-рязко излиза на повърхността.
Тялото на болката се „активира" от познати емоции - усещане за отхвърляне, несправедливост, безсилие. И колкото повече му позволяваме да диктува реакциите ни, толкова по-утвърден става този модел.
Този цикъл може да спрем не като се борим със себе си, а да се научим да разпознаваме какво се случва.
Първата стъпка е осъзнаването. В момента, в който усетим силна емоционална реакция, можем да си зададем прост въпрос: Това за сегашната ситуация ли е, или нещо старо се е задействало? Самото назоваване често намалява интензитета.
Втората стъпка е паузата. Дори няколко бавни вдишвания могат да прекъснат автоматичната реакция и да върнат присъствието в тялото.
Кой „вълк" храним?
Старата притча за двата вълка звучи особено актуално днес. Тялото на болката се храни с негатив - самокритика, драматизиране, непрекъснато връщане към миналото. Алтернативата не е фалшив позитивизъм, а изграждане на вътрешна устойчивост.
Това означава да развием навик да се отнасяме към себе си с повече мекота, любопитство и търпение. Да избираме реакции, които не задълбочават болката, а я разпознават и освобождават.
Тук позитивната нагласа не означава да игнорираме трудното. Означава да не се идентифицираме изцяло с него. Това е умението да останем стабилни дори в стрес - да усещаме емоциите, без те да ни завладяват напълно.
С времето тази нагласа се превръща в навик. А когато тя е налице, тялото на болката постепенно губи силата си, защото вече няма вътрешна среда, в която да се разраства.
Вижте втори епизод на "Неперфектните" - разтърсващ разговор с болезнена искреност и топлота!
Коментари (0)
Вашият коментар