Планината мълчи, а обществото крещи

Случаите край Петрохан и Околчица – трагични, объркващи, наситени с въпроси – не са просто криминални казуси. Те се превърнаха в социален катализатор. В рамките на дни обществото започна да търси не просто отговор, а голям, цялостен, почти митологичен разказ. Защото когато фактите са непълни, човешкият ум не понася празнотата. Той я запълва.

Именно тук започва разговорът за масовата психика. Не в клиничния смисъл на „масова психоза", а като колективна динамика на тревога, недоверие и търсене на смисъл. Когато едно общество преживява шок, то реагира не само индивидуално, а като система. В системата започват да циркулират страхове, версии, подозрения. Някои са рационални, други – не.

Кого искат да чуят хората

В такива моменти хората не търсят суха информация. Те търсят сигурност. Търсят глас, който звучи уверен, категоричен, дори когато няма всички факти. Парадоксално е, но обществото често се доверява повече на онзи, който говори най-уверено, а не на онзи, който говори най-предпазливо.

Социолозите отдавна описват това явление като „когнитивна нужда от затваряне" – стремежът бързо да се стигне до обяснение, за да се намали тревожността. Когато институциите говорят внимателно и условно, а социалните мрежи говорят категорично и емоционално, масовото внимание се прехвърля към вторите.

А в България доверието към институциите е на рекордно ниски нива според последните европейски социологически изследвания. Това означава, че официалният разказ по дефиниция стартира с дефицит на доверие. В този вакуум всяка алтернативна версия има шанс да се закрепи.

Започваме ли да вярваме в невероятното

Да. И това не е признак на глупост. Това е признак на тревожност.

Когато реалността е болезнена и необяснима, умът предпочита версия, която придава структура. Конспиративното мислене често предлага именно това – ясни роли, ясни виновници, ясен сюжет. Трагедията става част от „по-голям план", а не от хаоса на човешката грешка или психична нестабилност. Така ужасът става по-поносим.

Психологията нарича това апофения – склонността да виждаме модели и връзки там, където може да няма такива. Социалните мрежи усилват този механизъм, защото алгоритмите награждават емоцията. Колкото по-шокираща е версията, толкова по-бързо се разпространява.

Историята показва, че не сме уникални

Подобни реакции не са български феномен. През 80-те години в САЩ избухва т.нар. „сатанинска паника" – серия от обвинения в ритуални престъпления, които по-късно се оказват без доказателства, но в продължение на години създават масова истерия. Обществото тогава е било в период на социална несигурност и страхове около разпада на традиционните ценности. Паниката запълва празнотата.

Във Франция в началото на 2000-те случаят „Outreau" води до масови обвинения в педофилска мрежа. Години по-късно става ясно, че голяма част от обвиненията са били базирани на внушения и обществен натиск. Механизмът е същият – страх, морална паника, институционална несигурност.

Дори в Япония след атаката на сектата Аум Шинрикьо в метрото през 1995 г. обществото влиза в продължителна фаза на подозрение към всяка алтернативна духовна общност. Единично престъпление променя масовото възприятие за години напред.

Тези примери показват, че при шок обществото не просто реагира – то започва да пренаписва собствената си картина на света.

Социалните мрежи като ускорител

Разликата днес е скоростта. Преди три десетилетия паниката се разпространяваше чрез телевизия и вестници. Днес тя се движи в реално време. В рамките на часове се появяват десетки версии, анализи, „разкрития", лични свидетелства.

Социалните мрежи създават илюзия за колективно разследване. Всеки става анализатор. Всеки сглобява пъзел от фрагменти. И колкото повече хора участват, толкова по-силен става общият наратив – дори когато не е проверен.

Масова психоза или масова тревожност

Клиничната психоза е индивидуално състояние. Това, което наблюдаваме в подобни моменти, е по-скоро масова тревожност. Тя има няколко характеристики: засилено търсене на сензационни обяснения, бързо формиране на морални позиции, подозрение към официалната версия и емоционално пренасищане.

Когато доверието в институциите е ниско, тревожността не намира канал за разреждане. Тя се насочва към слухове, подозрения и социални конфликти.

Защо подобни случаи остават дълго в съзнанието

Не защото са най-кървавите или най-жестоките. А защото са неясни. Човешкият мозък трудно приема липсата на финален отговор. Отвореният край създава психическо напрежение, което обществото се опитва да разреши чрез версии.

Така трагедията започва да живее втори живот – в разговорите, в коментарите, в подозренията.

И все пак

И все пак обществото не е тълпа, а сбор от отделни хора, които се опитват да понесат непоносимото. Когато трагедията няма ясен край, ние инстинктивно започваме да пишем такъв. Понякога с факти, понякога с въображение. Между двете границата е тънка, особено когато доверието е крехко, а тревожността – натрупвана с години.

Истината в подобни случаи рядко идва бързо. Понякога идва бавно, на части. Понякога идва твърде късно, за да донесе утеха. А понякога остава непълна и оставя пространство за догадки. В такива моменти е важно да признаем нещо трудно: възможно е да има обяснение, което е по-просто от страховете ни, и възможно е да има детайли, които още не знаем. Възможно е също така част от въпросите да останат без окончателен отговор.

Обществото узрява не когато спре да пита, а когато се научи да понася неизвестността, без да я запълва с паника. Да изисква прозрачност, но да не превръща всяка пауза в доказателство за заговор. Да настоява за истина, но да не бърза да я измисля.

Всичко е възможно – и това е едновременно плашещо и отрезвяващо. Възможни са грешки, възможни са скрити мотиви, възможни са човешки слабости, които не се побират в готови категории. Но е възможно и друго: че с време, търпение и професионализъм истината ще се подреди, колкото и сложна да е тя.

Надеждата не е наивност. Тя е отказ да приемем хаоса за окончателна присъда. Остава ни да се надяваме, че един ден ще знаем повече – не за да утолим любопитството си, а за да върнем доверието там, където то отдавна е разклатено.