Мариана Жикич: В среща със смъртта изпитах повече оптимизъм отколкото тъга

Не, нямам нужда. Имам нужда около мен хората да са усмихнати и най-вече да са здрави, защото последните весеци се сблъсках със страшни неща от живота, с предвестие за смърт, и отново прозрях кое е най-важното. Винаги е било, но сега като че ли повече.

Как ви се отразяват тежките събития в живота?

Мисля, че когато се случи нещо и хората отидат на погребение, те се замислят над нещата, но на другия ден са същите и със същата сила крещят на околните, пушат в колите пред децата си, бият се с мъжете си, викат на майките си. Всеки изпада в някакви такива ситуации понякога, включително и аз. Мисля, че не страхът от смъртта, а удоволствието от живота трябва да ни прави други. Преди известно време разбрахме, че майка ми има онкологично заболяване и да е жив и здрав проф. Нейков от Онкологията, който се върна от отпуск, без да му е платено, за да оперира майка ми. Защото работата му е мисия! Така ми се иска да е за всички хора. Когато видя млад човек да е уморен, това ме натъжава. Дъщеря ми сутрин става и отива заредена и с радост на тренировка. Знам, че това не е от мен, а от треньорите й по художствена гимнастика и намирам, че е много важно така да се възпитават всички деца.

А какви са житейските ви роли и кой е любимият ви режисьор извън сцената?

Нямам любим режисьор. Всеки рисува сам съдбата си. Аз съм такъв човек, че често предизвиквам неща. Например филма „Къде е Маги?“ си го пожелах. Казах: „Скоро ще снимам сериал“ и се случи. Постоянно предизвиквам хубави неща около себе си и вярвам, че всеки може да го прави. Не харесвам хора, които казват: „Днес е много лош ден.“ Това ми е много чуждо. Този драматизъм, с който насищат някакви дребни случки, ми е несериозен. Всеки рисува сам това, което е. Има някакви неща от Бог, но това дали сме щастливи, дали сме усмихнати, зависи от нас. Ако се оглеждаме в децата или в близките си, ще получаваме по-ясна картина за това кои сме. Моята дъщеря често ми показва коя съм и това невинаги ми харесва, но отразява истината. Трябва да продължаваме винаги да се стремим към нещо по-чисто. Защото животът е един. Това, което се случи в семейството ми, ме накара да съм безкрайно благодарна на този човек, че ми върна майката. Но аз не знам за колко време ми я е върнал. Никой не знае колко е на тази земя и това не са празни приказки. Ако не харесвам фрази от рода, че „красотата ще спаси света“, то напълно вярвам на такива като „живей като за последно, все едно няма да има утре“.

Когато се влюбвате в Роберт, той е бил женен. Беше ли ви много тежко да се борите за това да сте заедно?

Не сме се борили за нищо. Любовта е силна, категорична, смела. Роберт има по-голяма дъщеря и мисля, че с нея имаме много хубави отношения. Ето, децата сега са при нас. Когато човек признае любовта, когато смело си протегне ръката напред и я поиска, любовта не изисква да се бориш. Това за борбата са тежки думи. То просто се случва, когато наистина го искаш и когато е хубаво. Аз съм много щастлива с него и го усещам с цялото си тяло, че това е той, че той е моят човек.

Казвате, че двамата сте много различни.

Да, различни сме, но има нещо по-важно. Не знам как другите хора усещат и разбират любовта. Преди Роберт съм си мислела, че съм изпитвала любов, но не, любовта е да не се преструваш пред другия, да не бъдеш някой друг пред него. За мен това е любовта. Аз съм това, което съм, пред Робърт, което е изключително. Пожелавам такава любов на всички. Това не означава, че сме безконфликтни, но наистина свободата, която имаме и двамата, да бъдем себе си, ни дава много и си пожелавам това да продължи дълго.

Как живеете? Разкажете за малките, обикновените моменти.

В повечето време живеем усмихнат живот. Когато видях обаче, че може майка ми да си отиде, разбрах, че най-важно е времето, в което ще бъдем заедно. То е по-важно и от това да пребориш нещо, което може би нямаш нито силата, нито властта да пребориш.

Явно болестта на майка ви ви е променила за кратко време. Изплуваха ли мечти, които сте имала някога, но са били затрупани от ежедневни баналности?

Не мисля, че дълбоко в себе си съм се променила. Аз съм човек, който винаги мечтае и не се страхувам да поискам неща, които са за мен. Не протягам ръка към нещо, което не е за мен, но мечтая много. Откакто се помня, не съм спирала да мечтая. Но това, което се случи с майка ми, ми даде много повече оптимизъм, отколкото тъга и негативни емоции. На такава възраст сме, че все повече такива неща ще ни се случват, нормално е. Но все пак гледам напред с оптимизъм. Знаете ли, че Онкологията е най-прекрасната болница? Аз там видях толкова много усмивки, колкото не съм виждала изобщо. Мен това ме изуми.

Снимахме ви със сърце в ръцете. Какво държите всъщност в ръцете си?

Всичко. Аз съм щастлива. Каквото и да се случва, аз съм щастлива с Роберт и с трите ни деца, защото имам и един прекрасен племенник, когото много обичам. Аз наистина съм много щастлива там, където съм, и с това, което правя.