Никога не съм вярвала, че хората притежават някакви специални характеристики, определени от националността им. Убедена съм, че всяка от нас, българките, при определени обстоятелства може да бъде британка, французойка, американска, японка. В романа си “Богините във всяка жена” Джийн Боулън казва, че в женската психика съществуват седем архетипни структури, които могат да бъдат персонифицирани със седем богини от гръцката митология. Всяка жена има склонност да се идентифицира с една от богините – от независимата Артемида и хладнокръвната Атина до плодородната Деметра и чувствителната Афродита. Хера е символ на верността в брака, Персефона – на съгласието и желанието да се служи на другите, а Хестия олицетворява святостта на домашното огнище. Във всяка жена може да се пробуждат различни богини в зависимост от разнообразните житейски ситуации
Фолклорът: „женският език – от турска сабя по-остър”
Представата за българката през XIX и XX век е основана на фолклора, което означава, че е свързана с традиционната и патриархалната култура. Една част от нея тръгва от библейската история за грешната Ева, а народните песни заплашително казват, че неспособните да стоят мирно и тихо, които не слушат и не се подчиняват, Господ превръща в “мачка” и “магарица”. Народът възхвалява търпеливостта, добродушието, покорството на жената и осъжда женският език, който е “от турска сабя по-остър”. В песните често се окайват мъжете на устати жени, които нямат никога „рахат”. В масовите представи през XIX век болестите са представяни като грозни, мръсни, парцаливи и страшни жени.
Народните пословици и поговорки са пълни с анти-женски мъдрости (любопитното е, че за мъжете почти липсват такива): “жена, вечна злина”, “жена върже главата на мъжа”, “женската воля мъжът оголя”, “жена, ако се не бие на неделята веднож зад врато, она гнездо лови”, “жена удри в тило да й изпъдиш дяволите”, “жена и лисица, како една майка да й родила”; “на жена, катър и куче, който хваща вяра, ум няма”, “лоша жена, звяр свиреп”. Честността изисква да се отбележи, че има и позитивни народни мъдрости за българката: де няма жена, няма и къща”, “добра жена - безцен камък”, “мъжът е в къщи главата, а жената душата”, “добре е понякога умна жена да са послушва”.
Жената в българските традиционни представи не бива да се прави на много умна, а да се грижи за дома и бита: “размислена жена непрана ходи”. Освен това, тя е нищо без мъжа до себе си: на жената Господ е мъжо”, “жена без мъж, кон без гем”. А мъжете загрижено се съветват не вземат разведена жена (“нахапана чужка да не ядеш, разставена жена да не вземаш”) и да не споделят тайните си (“който си казва сърцето на жена, не е мъж”). Безспорно е обаче, че въпреки (или напук) на всичките негативни качества, които й се приписват, българката е завидно издръжлива: “жена и котка мъчно умират”.
През Възраждането: Хубавици, ама се загрозяват
Интелектуалецът Иван Богоров, който получава образованието си в Европа, описва гражданите на Казанлък по следния начин: „Хубавци и най-паче жените, които по своята хубост надминават всичките си други посестрими в Турско. Единствено облеклото ги загрозява малко, тъй като носят отвън гащи, наместо рокли”. Добавя, че калоферките са хубавелки, но се забраждат нахлупено, както стари баби, което ги погрознява много. Жените от Хасково пък са „са бели, червени, хубавици, с широки вежди, с големи, черни очи, арменски тип.
Някои слагат между веждите си и една черна луничка”. Добавя, че българските имат хубави, гъсти коси и стройна фигура, но се загрозяват, като сплитат косите си носят широки, безформени панталони, с които скриват фигурата си. Накрая Богоров заключава, че Бог е направил жената за украшение на света и затова българката трябва да показва повече хубостта си – само така ще може да се наложат европейските ценности.
Чешкият учен Вацлав Добруски при обиколките си из България пък отбелязва, че „българските жени се появяват извън дома си само при по-особени обстоятелства или задължения. Българката може да се намери предимно в нейния дом, където е истинското й светилище”.
Българките получават право да гласуват чак през 1937 година, при това, само ако са омъжени, разведени или вдовици – тоест, гражданските им права се определят от отношенията им с мъжете. Семейният живот е условието, което им дава право да бъдат гласоподавателки. С други думи, по това време жената в България си остава напълно зависима от мъжа – не само в материално, но и в гражданско отношение. Това не е учудващо, тъй като през 30-те години на XX век те все още нямат право да поискат развод, не могат да упражняват всички професии, нито да заемат административни длъжности наравно с мъжете – например, дори и да имат юридическо образование, не могат да упражняват професията на адвокат или съдия.
Административните постове им биват отказвани с аргумента, че има достатъчно мъже за съответната позиция, а жените трябва да следват „естествените си, дадени от Бога” функции – да раждат деца и да се грижат за домакинството. Често ги принуждават да напускат работата си, за да има повече места за мъжете, а от 1899 г. действа закон, според който учителките нямат право работят в училище, след като се омъжат. До началото на XX век девическите гимназии са различни от мъжките – много удобен предлог българките да не бъдат допускани до университетско образование. За щастие обаче много български момичета са приемани в европейски университети и ги завършват с отличие.
В България една от първите наредби-закони на комунистическата партия, дошла на власт на 9 септември 1944 г., изравнява гражданските и политическите права на жената с тези на мъжа. Жените навлизат в политическите партии и започват да участват в политическите борби. В края на 40-те и през 50-те години жените имат широко застъпено присъствие в изпълнителната власт и отговарят за важни стопански министерства. Причината обаче не е в толерантността на режима, а във факта, че женската работна сила е изключително необходима за индустриализиращото се общество.
Отпускат се множество субсидии на семействата и на работещите майки с цел те да могат да участват пълноценно в социалистическото строителство на страната. По конституция грижите за майката и детето стават задължение на държавата. Изгражда се система от безплатни детски градини и ясли, обществени кухни, лагери и кръжоци за децата. Равните права на жените им позволяват да участват в политическия живот, да упражняват всички професии, но това не отменя задълженията им вкъщи. Новият идеал за женственост представя българската като труженичка, общественичка и майка.
Гради се образът на жената като олицетворение на развитието, новото, напредъка. Тя присъства във всички публични институции – изключително често се изобразява зад машини, трактори и други символи на техническите постижения. Социалистическият жаргон назовава жените “активистки”, “функционерки”, “труженички”, “боркини”. Конструира се образът на супержената, ориентирана към мъжките норми, съчетаваща семейство, професия и обществен труд.
В началото на 90-те години започналите социални промени оказват своето въздействие и върху ситуацията на жените в България. Според социологически проучвания, сред най-чувствителните промени в живота на българката е възможността да загуби работата си, която по време на социалистическия режим е едно от най-сигурните неща в живота й. Сигурността на държавната работа е изместена от страха от загуба на работното място и скромни доходи. В условията на нисък жизнен стандарт жените не могат да си позволят да не работят, с което ще обрекат семействата си на още по-голяма бедност.
Поради това загубата на работа задълбочава стреса и блокира активността за справяне със ситуацията. Те по-често, отколкото мъжете, се поставят на най-ниските стъпала на социалната йерархия и се самоопределят като бедни. Съществува и натиск от страна на общественото мнение, че жените трябва да работят. Стереотипът “работеща майка” продължава да е актуален и днес. По данни на емпирични социални проучвания, днес жените носят по-голяма тежест в сравнение с мъжете и това се дължи на традиционните роли и очаквания към тях.
Грижите за децата и семейството се оказват лично тяхно задължение, за което се трудят средно по четири часа на ден допълнително и безплатно. Те разполагат с по-малки възможности за успех от мъжете и това се признава и от двата пола. В същото време по образование жените в България не отстъпват на мъжете. За съвременната жена обаче заплащането на труда не е единственият стимул за работа. Интересът към самата работа, социалните контакти, чувството, че е полезна създават усещането за пълноценност. Реализираната жена не е онази, която седи по цял ден вкъщи и се грижи за семейството и дома, а деловата жена, която наред с домакинството е и творец, изявява успешно и на работното си място и в отношенията с колегите.
* в текста са използвани материали от: Българска народна поезия и проза. Т. VII (Предания, легенди, пословици, гатанки); П. Р. Славейков. Съчинения. Т. 5; Красимира Даскалова. Женската идентичност: норми, представи, образи в българската култура от XIX – началото на XX век; ЕСИ “Българските жени в период на преход: неравенство, рискове, социална цена.
Коментари (0)
Вашият коментар